Черният Олшански замък

Знаех какво има във вързопчето. Кости и череп. И сякаш размишлявайки на глас, той промълви:

— Мисля си и се страхувам, че са били безполезни молитвите, отправяни от това място от толкова векове. Само защото тази мърша е лежала тук. Все едно че са били молитви в кръчма, молитви на бунището, да ми прости света богородица Остробрамска.

— Защо говорите така? — отпуснато му възразих аз. — Не му ли е все едно?

— За вас е все едно. За него не е. И за мен не е. Защото вярвам в бога, за разлика от вас. Вярвам, че този престъпник нейде в ада скърца със зъби. Дори и когато с пожертвования, със строежи на костьоли си е купил място в чистилището вместо в пъкъла, където му прилича да бъде.

Няколко деца, на които очевидно им бе втръснало да се въртят около възрастните из подземията на замъка, се появиха на сочната полянка до блатцето и заритаха топка.

Жихович гледаше и не ги виждаше:

— Скърца със зъби, защото няма и не ще има покой за неговите отвратителни кости. Мислите ли, че си е купил спокойствието? Не го е купил и няма да го купи.

Надигна се и понесе вързопчето към мочурището… Застана над него, единият му крак затъна, той изтърси нещо в калта.

Сетне хвърли във въздуха нещо кръгло и като истински център-нападател го ритна в краката на децата. При това изглеждаше доста страшен:

— Ей, ето ви още една топка.

Любопитните хлапета се приближиха до „топката“, струпаха се около нея.

— Дано всеки ритник, змийска мутро, усетиш там, където си. Хилядократно, хиляда пъти.

Понечих да стана и да спра всичко това. То започваше да става невероятно отвратително. Но тогава отнякъде се появиха, забързани към замъка, Стасик Мултан и Василко Шубайла.

Стас спря с крак ритнатият вече от някого череп.

— Стига. Какво правите, хаймани? Не бива така.

Той огледа ксьондза и погледът му под изрусения кичур бе неодобрителен.

— Вие ли им го хвърлихте?

— Да!

— Да-а — беззвучно проточи Василко, — хвъ-ърлил им го.

— А защо? — запита Стасик.

И тогава аз се учудих. Ксьондзът сякаш се оправдаваше пред малчуганите:

— Не е имало по-лош от този човек.

— Но защо трябва да го ритат?

— А какво да му сторят? — запитах аз.

— Глупав въпрос — Стасик заяви това сериозно като възрастен. — Неговото вече е свършило. Ами ей тези тук, на какво се учат те?

Ксьондзът оклюма, сякаш ядът му угасна. Тогава Стах откъсна стиска трева и хвана с нея черепа.

— По-добре да го хвърля ей там, в тресавището, щом там му е мястото — рече той.

Понесе го и наистина го захвърли посред ръждивата вода. Сетне той и Василко се отдалечиха със спокойна крачка към реката.