Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Другие детективы » Черният Олшански замък
Черният Олшански замък - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Черният Олшански замък

Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:

Уладзимир Караткевич е сред най-популярните писатели на Белорусия, той е един от творците, които създават облика на националната белоруска литература. През 25-годишния си творчески път е написал редица творби, станали широко известни в родната му страна и далеч зад пределите й. Започва писателската си дейност като поет, по-късно пише драми, сценарии, разкази, повести и романи. Особено популярни са повестите му „Кестенови листи“, „Чозения“, романите му „Христос слезе в Гродно“, „Класовете на нашата нива“.
1 ... 128 129 130 131 132 133 134 135 136 ... 148
Перейти на страницу:

Той разстла черджето на пода.

— Досега познавах само един случай на подобно възмездие. Останките на Мартинов38… Божие възмездие… Божи закон… Не съм помислял, че вторият случай ще бъде тук, че аз ще трябва да мъстя.

Той обори глава:

— Но вашето присъствие… То е излишно тук.

Излязох и тръгнах към оградата на костьола.

Отдалече се виждаше езерото, където се купчеха клонестите дървета покрай замъка. Още по-близо бе пътят и вляво от него заблатената долчинка. Или може би това бе обрасло блато? Не можех да определя. Тя приличаше на голям трап под равнището на реката. Сега, когато не бе валяло от няколко дена, на дъното й се оцеждаха бавно и лениво капки червеникава вода или кал.

Но въпреки това околността бе весела и успокояваща. До гуша ми дойде през тези дни от подземия, от всички тези катакомби, сутерени, тъмници, скелети.

Влязох в парка и седнах на една пейка под липите. Мислите ми все клоняха към нещо потискащо. Ето, свърши вече моето търсене, но въпреки това бе останало чувството за нещо недовършено, сякаш бях прекъснал азбуката нейде на двете й третини. Мислех си, че ето, скоро ще цъфнат липите. Спомних си за героя на някакво произведение, кабинетен интелигент, който по цял ден се разхождаше из квартирата си и се възмущаваше, че котките са омърсили някъде, а той не може да разбере къде. Чак вечерта се досети, че не са омърсили котките, а са цъфнали липите навън.

Жихович се яви след четиридесетина минути, пусна до краката си черджето и седна до мен. Очевидно не толкова да си отпочине, колкото да стори още един — и то настъпателен опит да се оправдае, по-скоро — да ме убеди в правотата си.

Знаех какво има във вързопчето. Кости и череп. И сякаш размишлявайки на глас, той промълви:

— Мисля си и се страхувам, че са били безполезни молитвите, отправяни от това място от толкова векове. Само защото тази мърша е лежала тук. Все едно че са били молитви в кръчма, молитви на бунището, да ми прости света богородица Остробрамска.

— Защо говорите така? — отпуснато му възразих аз. — Не му ли е все едно?

— За вас е все едно. За него не е. И за мен не е. Защото вярвам в бога, за разлика от вас. Вярвам, че този престъпник нейде в ада скърца със зъби. Дори и когато с пожертвования, със строежи на костьоли си е купил място в чистилището вместо в пъкъла, където му прилича да бъде.

Няколко деца, на които очевидно им бе втръснало да се въртят около възрастните из подземията на замъка, се появиха на сочната полянка до блатцето и заритаха топка.

Жихович гледаше и не ги виждаше:

— Скърца със зъби, защото няма и не ще има покой за неговите отвратителни кости. Мислите ли, че си е купил спокойствието? Не го е купил и няма да го купи.

Надигна се и понесе вързопчето към мочурището… Застана над него, единият му крак затъна, той изтърси нещо в калта.

Сетне хвърли във въздуха нещо кръгло и като истински център-нападател го ритна в краката на децата. При това изглеждаше доста страшен:

— Ей, ето ви още една топка.

Любопитните хлапета се приближиха до „топката“, струпаха се около нея.

— Дано всеки ритник, змийска мутро, усетиш там, където си. Хилядократно, хиляда пъти.

Понечих да стана и да спра всичко това. То започваше да става невероятно отвратително. Но тогава отнякъде се появиха, забързани към замъка, Стасик Мултан и Василко Шубайла.

Стас спря с крак ритнатият вече от някого череп.

— Стига. Какво правите, хаймани? Не бива така.

Той огледа ксьондза и погледът му под изрусения кичур бе неодобрителен.

— Вие ли им го хвърлихте?

— Да!

— Да-а — беззвучно проточи Василко, — хвъ-ърлил им го.

— А защо? — запита Стасик.

И тогава аз се учудих. Ксьондзът сякаш се оправдаваше пред малчуганите:

— Не е имало по-лош от този човек.

— Но защо трябва да го ритат?

— А какво да му сторят? — запитах аз.

— Глупав въпрос — Стасик заяви това сериозно като възрастен. — Неговото вече е свършило. Ами ей тези тук, на какво се учат те?

Ксьондзът оклюма, сякаш ядът му угасна. Тогава Стах откъсна стиска трева и хвана с нея черепа.

— По-добре да го хвърля ей там, в тресавището, щом там му е мястото — рече той.

Понесе го и наистина го захвърли посред ръждивата вода. Сетне той и Василко се отдалечиха със спокойна крачка към реката.

вернуться

38

Николай Соломонович Мартинов (умрял през 1875 г.) — убиецът на М. Ю. Лермонтов. След революцията в имението му бил организиран детски интернат. Възпитаниците му изхвърлили останките на Мартинов на сметището. — Б.а.

1 ... 128 129 130 131 132 133 134 135 136 ... 148
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)