Черният Олшански замък

— Дръж се. Дръж се, братко. Нищо. Свърши се вече.

С остатъците на съзнанието си, което се губеше някъде, подсъзнателно усещах, че не… не е свършено още. Нещо упорито се забиваше като свредел в мозъка ми, трябваше всеки миг да ми се изясни нещо, ала безследно се губеше при първото усилие да го спра, да го осмисля, да се досетя. Нямаше ги последните стъкълца в този калейдоскоп от отвратителни измами и престъпна подлост.

Приближи се кола. Не зная как я наричат сега. В средновековна Белорусия каруцата, с която са откарвали арестантите, била наричана „кош за салата“, „за репички“, „за зелки“.

„Ето на. Не си съвременен човек ти, другарю Космич. Несериозен си.“

— Разочарован съм от теб — презрително плюна Висоцки и нахално заяви: — Сега ще погостуваме за известно време на министъра на вътрешните работи.

— Не само на него — обадих се аз.

Трябваше да отмъстя на този мръсник и затова реших да направя последния си опит:

— От все сърце се надявам, че това ще е последното ти гостуване… Последното, Игнас Висоцки… Или Крищоф по времето на поляците… Или Уладак при германците… А след войната кой?… Кулеш?

Висоцки внезапно се дръпна към мен с такава сила, че милиционерите едва го удържаха. Лицето му стана пурпурносиньо, вените на челото му изпъкнаха. От гърлото му се изтръгна заплашително и страховито бясно хъркане. Той изглеждаше захвърлен и изгубен завинаги в света, където цари безкраен кошмар.

— Ти… гадино… Ти…

— Нищо — продължих аз, — ще ти излекуват инсулта. Че за трети път да не се изплъзнеш от наказанието. Поне този път да понесеш три пъти заслуженото смъртно наказание.

Когато колата замина, седнах, на тревата и засъбирах някакви клечици и тресчици.

Сташка се приближи до мен и положи длан на челото ми.

Отново пламтеше огънят на Белая Гара. Опечените картофи бяха вече изядени, макар и от старите, още нямаше пресни летни.

Въпреки това бяха вкусни. При това с едра готварска сол.

Над главата ми звезди. Наоколо приятели. В очите ни надзърташе огънят, един за всички ни.

— Просто отвратителни животни — обадих се най-сетне аз, вече почти успокоен.

— Аха — продума Адам, — ако бе тук Клепча, веднага непреклонно и проницателно щеше да заяви: „Никога не съм чул от вас думи като «съзнателност» и други.“

— Да си гледа съзнателно работата — кипнах аз, — а не да дрънка. И без него има много желаещи да дрънкат съзнателно.

— А той веднага щеше да хукне при твоя директор — усмихна се Шчука. — Щеше да те накове, да каже, че няма място за другаря Космич в дружните редици на учените, защото той не си пести ритниците.

— Хайде стига — прилошаваше ми от тази тема. — Да запалим по цигара, а?

Хилински изрече назидателно:

— Ако не пиеш и не пушиш, здрав ще умреш.

Замрях с кутията цигари в ръка. Отново нещо сякаш пробуди съзнанието ми. Но какво? Все не можех да осъзная нещо докрай. Пък и Адам с въпроса си съвсем неуместно наруши съсредоточаването ми.