Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Разбира се, че не. — Защо да го правя? Как бих могъл да го направя? — Разбира се, че не. Някой я е изтеглил, без да ми каже.
— Но сега вече не можете да излезете.
— Разбира се, че не мога — потвърдих възможно най-търпеливо. — Така се получава. Сега не мога да изляза. Затова бъдете така любезна, спуснете стълбата. Тогава вече ще мога да изляза.
— Да, разбира се. Ей сега.
— Чакайте малко! Преди да я спуснете, бихте ли проверили дали е здраво захваната за основата на дървото? Иначе…
Крита Кано обаче не отговори. Стори ми се, че там горе вече няма никой. Взрях се в отвора на кладенеца, но не видях никого. Извадих от раницата електрическото фенерче и насочих лъча нагоре, ала в светлината се появиха не очертанията на човек, а въжената стълба, която си висеше на мястото, сякаш е била тук през цялото време. Въздъхнах от облекчение и усетих как буцата вътре в мен се отпуска и се топи.
— Ей! Крита Кано! — провикнах се аз, но пак не последва отговор.
Стрелките на часовника ми сочеха един и седем. Един и седем през нощта, разбира се. Поне това ми казаха звездите, които мъждукаха горе. Плъзнах раницата на рамо, поех си дълбоко въздух и тръгнах нагоре. Беше трудно да се изкачвам по неустойчивата стълба. При всяко движение всички мускули, всяка костица и става в тялото ми скърцаха и роптаеха. Стъпвах внимателно и скоро усетих, че въздухът наоколо е по-топъл, после замириса и на трева. Сега до мен достигаше цвъркотът на насекомите. Хванах се за ръба на кладенеца и с последни усилия се изтеглих — само дето не се претърколих по меката повърхност на земята. Готово: отново бях горе. Известно време просто лежах по гръб, без да мисля за нищо. Гледах звездите и отново и отново пълнех гърдите си с въздух — гъстия възтопъл въздух на лятната нощ, изпълнен със свежото ухание на живот. Долавях миризмата на пръст, миризмата на трева. Самата миризма беше достатъчна, за да усетя с дланите си нежния допир на пръстта и на тревата. Искаше ми се да ги взема и да ги погълна.
Сега по небето нямаше звезди, нито една. Звездите горе се бяха виждали само от дъното на кладенеца. На небето сега висеше само почти пълната огромна луна.
Нямах представа колко съм лежал. Дълго не правех друго, освен да слушам туптенето на сърцето си. Усещах, че мога да живея вечно и да правя само това: да слушам туптенето на сърцето си. Накрая все пак станах от земята и се огледах. Нямаше никого. Градината се простираше в нощта с каменната птицата, която както винаги се бе взряла в небето. У Мая Казахара не светеше. В двора им мъждукаше само неонова лампа, която хвърляше бледа безизразна светлина чак до пустата уличка. Къде ли беше изчезнала Крита Кано?
Така или иначе, първото, което трябваше да направя, беше да се прибера — да се прибера, да пийна нещо, да хапна и дълго да стоя под душа. Вероятно смърдях ужасно. Преди всичко останало трябваше да се отърва от смрадта. После трябваше да напълня празния си стомах. Всичко друго оставаше за после.
Тръгнах по обичайния път към нас, но уличката ми изглеждаше различна, непозната. Вероятно заради странно оголената лунна светлина с необичайна сила се открояваха признаците на тление и застой и аз долавях миризмата на нещо като разложено мъртво животно и съвсем отчетливата смрад на изпражнения и пикоч. В много от къщите хората още не си бяха легнали, говореха си или ядяха, докато гледаха телевизия. От един прозорец ме лъхна на мазно готвено, което хвърли в смут мозъка и стомаха ми. Подминах стенещ климатик и ме лъхна горещ въздух. Чух звука на душ и видях в прозореца на една баня размазаната сянка на голо тяло.
Успях да се прехвърля през зида зад нас и тупнах долу в двора. Къщата тънеше в непрогледен мрак и сякаш беше затаила дъх. Не беше запазила усещането за топлина и близост. Уж точно в нея живеех ден след ден, а сега тя ми се струваше празна постройка без следа от човешко присъствие. Но ако имаше дом, където да се прибера, то това бе именно тук.
Качих се на верандата и плъзнах остъклената врата. Понеже тя беше останала твърде дълго затворена, въздухът вътре беше застоял и спарен. Миришеше на нещо средно между презрели плодове и препарат срещу насекоми. Кратката бележка, която бях оставил върху кухненската маса, още си беше там. Съдовете, които бях измил, бяха подредени по същия начин върху поставката за сушене. Взех една чаша и я напълних няколко пъти с вода от чешмата. В хладилника нямаше нищо особено, някакви случайни остатъци и отчасти използвани храни: яйца, шунка, картофена салата, патладжан, маруля, домати, соево сирене, извара, мляко. Залях с млякото малко овесени ядки и изядох тях. Уж би трябвало да съм огладнял, но след като видях истинската храна в хладилника, почти не усетих глад. Дори напротив, почувствах нещо като леко гадене. Въпреки това, за да попритъпя болката в празния си стомах, след овесените ядки изядох и няколко сухара. После вече не ми се ядеше.