Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Отидох в банята, съблякох се и метнах дрехите в пералнята. Застанах под горещия душ, изтърках всеки сантиметър от тялото си и си измих косата. Найлоновата шапка на Кумико още висеше окачена в банята. Там бяха и любимият й шампоан, балсамът и пластмасовата четка, с която тя се търкаше. Четката й за зъби. Водата за уста. Всичко си изглеждаше същото, както преди Кумико да си тръгне. Единствената промяна, настъпила заради отсъствието й, беше този прост факт: нея вече я нямаше тук.
Застанах пред огледалото и огледах лицето си. Беше обрасло с черна четина. След миг колебание реших да не се бръсна. Ако се обръснех сега, със сигурност щях да се порежа. По-добре да го оставя за утре сутринта. Нямаше да се виждам с никого. Измих си зъбите, изплакнах си няколко пъти устата и излязох от банята. После отворих една бира, извадих от хладилника домати и маруля и си направих салата. След като я изядох, изпитах някакво желание за храна, затова взех малко картофена салата, сложих я между две филии хляб и изядох и нея. Погледнах часовника само веднъж. Колко ли часа бях прекарал долу в кладенеца? Но само при мисълта за това главата ми забуча. Не, не исках да мисля за времето. Точно сега това бе нещото, за което ми се искаше най-силно да избягвам да мисля.
Отидох в тоалетната и дълго пиках със затворени очи. Направо не можех да повярвам колко дълго. Имах чувството, че ще стоя така, докато умра. После отидох в хола, изтегнах се на канапето и се вторачих в тавана. Изпитвах възможно най-странното чувство: тялото ми беше уморено, а мозъкът ми бе напълно буден. Изобщо не ми се спеше.
Изведнъж ми хрумна да проверя пощенската кутия. Докато съм бил в кладенеца, някой може да ми е пратил писмо. Отидох във входното антре и установих, че се е получило едно-единствено писмо. Върху плика нямаше адрес на подателя, но почеркът отпред очевидно беше на Кумико — ситните йероглифи бяха написани, не, почти нарисувани с много старание, едва ли не калиграфски. Такъв почерк отнемаше много време, но друг Кумико не владееше. Очите ми незабавно се насочиха към пощенската марка. Клеймото беше размазано и почти не се четеше, аз обаче успях да различа „така“ и може би „мацу“. Такамацу в префектура Кагава? Поне доколкото ми беше известно. Кумико нямаше познати в Такамацу. Ние двамата не бяхме ходили никога там, тя никога не ми беше споменавала да се е качвала на ферибота за Шикоку или да е минавала по новия мост. Името Такамацу просто не беше споменавано никога в разговорите ни. Може би не беше Такамацу.
При всички положения занесох писмото в кухнята, седнах на масата и отворих плика с ножицата, като внимавах да не разрежа и листовете вътре. За да се поуспокоя, отпих от бирата.
„Вероятно си бил стъписан и притеснен, когато изчезнах толкова внезапно, без нито една дума“ — пишеше Кумико с любимото си синкавочерно мастило „Монблан“. Хартията беше обикновена, каквато се продава навсякъде.
„Смятах да ти пиша по-скоро и да ти обясня всичко, но времето минаваше, а аз все не можех да измисля как точно да обясня чувствата си или положението, в което се намирам сега, така, че да разбереш. Много съм виновна пред теб.
Вероятно вече си се усъмнил, че се виждам с друг. Спах с него близо три месеца. Срещнахме се служебно, ти не го познаваш. Не че е много важно кой е. Няма да го видя повече. Поне за мен всичко е приключило. Не знам дали това е някаква утеха за теб.
Дали бях влюбена в него? Не мога да отговоря на този въпрос. А и самият въпрос е несъществен. Дали бях влюбена в теб? На това мога да отговоря без колебание: да. Винаги съм била неописуемо щастлива, че съм се омъжила за теб. И досега се чувствам така. Вероятно ще попиташ защо тогава съм имала друга връзка, а за капак съм избягала от къщи. Дори докато това се случваше, съм си задавала многократно този въпрос: защо го правя?
Не мога да обясня. Никога не съм изпитвала и най-малко желание да си намирам любовник и да имам връзка. Когато започнах да се виждам с него, това бе последното, което ми е минавало през ума. Срещнахме се няколко пъти по работа и макар бързо да намерихме общ език, единственото, което се е случило след това, бяха няколко разменени по телефона думи, които не бяха свързани със службата. Той е много по-възрастен от мен, има жена и деца и не ме привличаше особено като мъж: не ми е и хрумвало, че мога да имам сериозни отношения с него.