Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Задачата на Ерик беше да брани тила на тази колона колкото може по-дълго. Знаеше, че това означава оттук до Рейвънсбърг, доколкото можеше да прецени. Оттам някъде противникът най-вероятно щеше да престане да ги преследва. Имаха да завладяват град и да попълват запаси, а макар нашествениците да печелеха много единични битки, все още бяха в по-неизгодно положение заради дългия път през морето.
От сааурците беше видял малко и се чудеше защо ги задържат след първия сблъсък. Не можеше да отдели много време, за да измисли нещо, с което да надхитри противника — имаше твърде много неща, на които трябваше да се реагира незабавно: врагът непрекъснато хвърляше срещу позициите му малки щурмови отделения. Битките бяха къси и напрегнати и досега Ерик беше спечелил всички, но хората му се изтощаваха и загубите растяха.
Беше се разпоредил за един фургон, в който натовари ранените и ги отпрати на изток с бежанците. Сега тръбните сигнали го предупредиха, че портите ще се затворят. Докато се заемаше с организирането на отстъплението, едно младо момче стигна на галоп при него и викна:
— Капитане?
— Да?
Момчето бе облечено в униформата на дворцов паж. По лицето му се стичаха сълзи.
— Лорд Уилям заповяда да ви кажа да се оттегляте.
Ерик го беше разбрал вече от тръбата и затова се зачуди защо момчето е дошло тук.
— Нещо друго?
— Аз трябва да замина с вас.
И тогава Ерик разбра. Поне едно от придворните момчета беше спасено.
— Препусни на изток и ще стигнеш един фургон с ранени. Прикрепи се към тях и помагай в грижите за ранените.
— Слушам, сър.
Момчето пришпори коня и се отдалечи, а Ерик се залови с работата си по ръководенето на отстъплението. Всичко, което беше прочел в библиотеката на Уилям, го беше научило, че организираното отстъпление е най-голямата тънкост, която може да се постигне в битка. Склонността да се хвърля оръжието и да се бяга презглава беше почти непреодолима, а ариергардният бой беше непознат за хора, свикнали да настъпват.
Беше обсъждал всичко това с Уилям на теория през последните две години и особено след като получи новия си пост в началото на тази седмица, и беше решен да не допусне нито една негова част да се втурне в безреден бяг.
Целия следобед от далечни места до ушите му стигаха звуци от битки, въпреки че неговата команда беше оставена на мира. Реши, че е защото нашествениците са проникнали в града и не смятат за необходимо да настъпват от юг или от изток.
Но също така знаеше, че това може да се промени, стига Джеймс и Уилям да отприщят своите малки „изненади“.
Далечен тътен, огромен стълб от черен дим миг след това, и Ерик разбра, че първата от гадните им изненади е отприщена. Към подпорите на кейовете бяха привързали бурета с квеганско огнено масло, бяха струпали много от тях също и в мазетата и в по-ниските постройки, и по протежение на първите три градски карета. В момента, в който ги запалиха, целият воден фронт на града изригна в невъобразим пожар и вражеските войници на сто стъпки разстояние от всяка такава сграда загинаха. Тези, които не изгоряха на въглен, умряха от липсата на въздух, изсмукан от огъня от дробовете им.
Ерик погледна на югозапад, към двореца, уплашен от мисълта, че бойците на Изумрудената кралица може да са проникнали в цитаделата. Последва оглушителен гръм и Ерик разбра какво е станало.
Някакъв лейтенант, когото Ерик не познаваше добре, казваше се Роналд Бъмарис, попита смаяно:
— Какво беше това, капитане?
— Дворецът, лейтенант.
След половин час човешкият прилив откъм най-северната порта на града спадна до тънка вада и Ерик заповяда на мъжете си да оформят ариергарда.
Погледна още веднъж към придвижващите се на изток граждани, след което, щом в далечината лумна нов пожар, отново се обърна на запад и зачака.
В „При Честния Джон“ беше оживено, както обикновено, и Макрос и Миранда тръгнаха през тълпата. Махнаха учтиво на домакина си, но отклониха поканата му да пийнат. Тръгнаха съсредоточено към стъпалата и се качиха на горния етаж, при галерията.
Стигнаха до стаята на Мустафа и влязоха. Старецът вдигна очи и рече:
— А, пак ли си ти?
— Да — каза Миранда.
— Настигна ли го оня Пъг?
Миранда се усмихна.
— Може да се каже.
— Какво мога да направя за теб? Откровение?
Миранда седна на стола срещу ясновидеца и каза: