Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Маршале?
Разпозна гласа на един от пажовете, който беше стоял в дъното на стаята.
— Какво стана? — дрезгаво попита Уилям.
— По стената лумнаха пламъци и всички… пламнаха.
— Капитан Рейнард?
— Мисля, че е мъртъв, сър.
Разнесоха се викове и няколко души притичаха.
— Кой е? — Уилям виждаше само смътни фигури.
— Лейтенант Франклин, милорд.
— Вода, моля ви — каза Уилям и усети как лейтенантът го пое от скуайъра, и го подкрепи да се добере до един стол. Усети вонята на собствената си изгоряла коса и плът, и колкото и да примигваше, не можеше да облекчи очите си от заслепяващите червени сълзи.
Уилям успя да седне и каза:
— Лейтенант, кажете ми какво става.
Лейтенантът изтича до терасата.
— Пращат хора на брега. Огънят, който изсипахме над тях, беше ужасен, но те идват, сър.
Скуайърът донесе леген с вода и чиста кърпа, и Уилям изми лицето си. Болката беше непоносима, но той приложи една хитрина, на която го беше научил още като дете един от учителите му в Звезден пристан, за да я пренебрегне. Водата не помогна много на зрението му и той прецени, че сигурно е ослепял до края на живота си, колкото и близък да се окажеше този край.
Гръмкият трясък на кършещо се дърво, последван от викове и грохот на битка долу, го накара да попита:
— Лейтенант, какво става долу в двора?
— Сър, удариха кралския пристан — каза лейтенантът. — Вражеските войници дебаркират.
— Синко, би ли ми помогнал да се изправя? — каза Уилям на скуайъра.
— Да, милорд… — Опита да го каже спокойно, но не можа да прикрие страха си.
Уилям усети ръцете на младежа около кръста си и се изправи.
— Обърни ме към вратата — спокойно каза той. Звуците на битката вече отекваха и по коридорите. Вражеските воини се изкачваха по стълбището, водещо към командния център на Уилям.
— Лейтенант Франклин — каза Уилям.
— Сър? — отзова се спокойният глас на офицера.
— Застанете вляво от мен, сър.
Офицерът изпълни заповедта и Уилям бавно извади меча си от ножницата.
— Застани зад мен, момче — тихо каза той, когато шумът от боя по коридорите се усили.
Момчето се подчини, но не пусна ръцете си от кръста на рицар-маршала — подкрепяше ранения да не падне.
Уилям съжали, че няма какво да каже на момчето, за да го окуражи. Знаеше, че ще свърши в ужас и болка. Помоли се само дано да е бързо. Когато звуците на битката се приближиха и останалите в помещението се втурнаха напред да бранят вратата, Уилям промълви:
— Момче?
— Да, сър? — чу се тих, изплашен глас зад него.
— Как се казваш?
— Теранс, сър.
— Откъде си?
— Баща ми е скуайър на Белмънт, сър.
— Ти се справи добре. Сега ми помогни да стоя здраво. Не бива рицар-маршалът на Крондор да умре на колене.
— Слушам, сър.
По гласа на момчето Уилям разбра, че плаче.
Изведнъж се разнесе вик и Уилям видя как една сянка скача към него. По-скоро чу, отколкото видя как мечът на лейтенант Франклин светна и нападателят рухна.
Нова сянка се появи вляво от първата, откъм дясната ръка на Уилям, и почти ослепелият рицар-маршал на Крондор замахна с меча си.
А после Уилям, дете на Пъг магьосника и на Катала, от планинския народ на Турил, роден на един чужд свят, усети режеща болка и потъна в мрака.
Джеймс бавно пристъпваше през лепкавата, дълбока до коленете тиня. Екът от битките кънтеше из каналите. Хората му крачеха с извадени оръжия. От време на време отваряха капаците на фенерите, за да се огледат и да си поемат дъх, но се оправяха в сумрака главно по смътната светлина, струяща отгоре, докато подминаваха водостоците и уличните шахти.
— Стигнахме — каза нечий глас.
— Дайте сигнал — заповяда Джеймс и някой изсвири пронизително.
Един от мъжете отвори с ритник някаква врата и Джеймс чу как наблизо се отварят още врати. Влезе с първите двама в мазето и се качи нагоре по стълбите. Нахлуха в някакво помещение, осветено от свещ.
Както очакваше, съпротивата беше слаба, но за малко да го прониже стрелата на един арбалет, пусната иззад обърнатата за заслон маса.
— Спрете стрелбата! — извика той. — Не сме тук, за да се бием.
Миг тишина, след което един глас проговори:
— Джеймс?
— Здрасти, Лизли.
Зад масата се изправи висок стар мъж.
— Изненадан съм, че те виждам тук.
— Ами хрумна ми, щом така и така минавам оттук, да ти дам шанс да се измъкнеш.
— Толкова ли е зле?
— Много повече — каза херцогът и махна на човека, който минаваше за Лизли Ригър, Брайън, Анри и още дузина имена, но чието главно прозвище си беше Праведника, водача на крондорската Гилдия на крадците — Шегаджиите. Джеймс се огледа.