Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Нещата не са се променили много… освен че навремето тук беше по-оживено.
Мъжът, за когото Джеймс винаги щеше да мисли като за Лизли, каза:
— Повечето братя са извън града, спасяват си живота.
— Но ти остана?
Лизли сви рамене.
— Аз съм оптимист. — И добави: — Или глупак. — И въздъхна. — Малко кралство е това, на Шегаджиите, но си е мое кралство.
— Вярно. Хайде ела. Има едно място, където можем да се спасим.
Джеймс и войниците му взеха със себе си Лизли и дрипавата сбирщина крадци с него, и се върнаха в каналите.
— Къде отиваме? — попита Лизли, щом нагазиха до колене в лепкавата мръсотия.
— Нали знаеш къде реката влиза в града, до онази изоставена мелница?
— С настилката отгоре?
— Точно тя — каза Джими. — Използвахме я, когато вкарвахме контрабанда с Тревър Хъл и бандата му, не помня вече преди колко години беше. Ако си бил в Крондор, когато Шегаджиите и контрабандистите на Хъл работеха заедно, щеше да знаеш. Има един огромен строеж, който вдигаме горе от няколко месеца.
— Няколко месеца? — учуди се Лизли. — Как сте го направили, без да забележим?
Джеймс се засмя.
— Щото сме отгоре. Правехме го денем, докато ти и крадците ти спите долу.
— Защо дойде да ме вземеш?
Джеймс въздъхна.
— Ами защото си единственият ми брат, за когото знам, тъй че не можех да те оставя да умреш сам в мазето.
— Брат? Сигурен ли си?
— Толкова сигурен, че мога да се обзаложа.
— Чудил съм се за това — каза Лизли. — Майка ни помниш ли?
— Малко. Убили са я, когато тъкмо съм прохождал.
— При „Главата на глигана“?
— Не знам. Възможно е. Прибрали са ме от улицата и са ме отгледали Шегаджиите. А ти?
— Бях на седем. Имах малко братче. Мислех, че и то е умряло. Отведоха ме в Ромни и там ме отхраниха.
— Предполагам, че баща ни не е искал двамата му сина да са заедно. Може да ни е търсил същият, който е убил майка ни.
Стигнаха една широка пресечка на каналите, с мръсна вода, която се лееше отгоре в средата на прохода, и Лизли каза:
— Винаги ми се е струвало странно, че осиновителите ми в Ромни ме отгледаха, за да работя като крадец в Крондор.
— Е, — отвърна Джеймс, докато заобикаляха падащата отгоре вода — така и няма да го разберем. Татко умря преди много години и не можем да го попитаме.
— Ти разбра ли изобщо кой е бил? Аз така и не можах.
Джеймс се ухили в тъмното.
— Да, разбрах. Случайно. Чух му веднъж гласа и после още веднъж, след години, и след като подуших тук-там, разбрах кой беше предишния Праведник.
— И кой?
— Имал ли си някога неудоволствието да срещнеш един особено кисел и зъл свещар, чийто дюкян беше в южния квартал, близо до двореца?
— Не бих казал, че си спомням такъв. Как се казваше?
— Доналд. Ако го беше срещал, щеше да го запомниш. Много гаден беше.
— Но истински гений между престъпниците.
— Какъвто бащата, такива и синовете — каза Джеймс.
Щом стигнаха до едно място в дългия тунел, откъдето почнаха да се изкачват, Лизли каза:
— Ще излезем ли изобщо живи от това?
— Сигурно не — отвърна Джеймс. — Но пък никой не излиза жив от тоя живот, нали?
— Така си е. Но задна вратичка все пак имаш ли?
— Вие без задни вратички не можете — каза Джеймс. — Ако изобщо можем да се измъкнем живи оттук, ето това е тя. — И посочи една голяма двукрила врата, достатъчна да пропусне цял фургон.
— Сега разбирам думите ти, че сте могли да вкарвате контрабанда оттук — каза Лизли, докато двама войници отваряха огромните дървени врати. Те се открехнаха тихо — явно бяха смазани наскоро — и светлината отвътре освети сто войници, изпънали лъкове, арбалети и мечове.
— Стигнахме.
Лизли подсвирна от възхищение.
— Виждам, че готвите топло посрещане на всеки, който реши да мине оттук.
— Много по-топло, отколкото си представяш — каза Джеймс.
Махна на Лизли и Шегаджиите му да влязат и добави:
— Добре дошли в последния бастион на Крондор.
След като Джеймс и всички с него влязоха вътре, вратите се затръшнаха с трясък и кръгът се затвори.
Ерик чу тръбния зов и веднага извика команда. Бяха се сражавали непрекъснато с по-малки части на нашественическата сила и им бяха донесли, че подобни боеве се водят близо до морската порта, най-северната. А до този момент бяха забелязали само няколко души недалече от южната порта на града, което за Ерик беше чудесно, тъй като се бе разпоредил на северната порта да отидат колкото може повече хора. И двете порти продължаваха да пропускат непрекъснатия поток от бежанци към Кралския път, водещ на изток. На една миля източно от сегашната му позиция двата човешки потока щяха да се слеят и да оформят гъста, бавно движеща се маса от изморени, уплашени и отчаяни хора.