Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
Уилям обърна стъклото на деветдесет градуса и демонът се скри от погледа му. Седящата там илюзорна жена беше царствена, красива и по някакъв начин дори по-страшна на вид от демона, чийто гняв и омраза поне си личаха открито.
Уилям върна далекогледа в предишното положение, за да може да види през илюзията, и демонът отново изникна пред очите му. После остави стъклото.
— Заповеди — спокойно каза той и един от дворцовите пажове пристъпи напред. Скуайърите служеха при защитниците по стената, като адютанти на различните офицери, а пажовете служеха за бегачи. За кратък миг Уилям се вгледа в нетърпеливото лице на момчето, готово да отнесе заповедите му където му се заповяда. Не можеше да е на повече от тринайсет или четиринайсет години.
За миг Уилям се изкуси да му каже да бяга, да напусне града толкова бързо, колкото младите му крака позволят, но вместо това нареди:
— Предай на командата на пристанището да изчакат, докато се приближат, след което искам всички да стрелят по онзи голям кораб със зеления корпус. Това е командният им кораб и искам да го потопят.
Момчето хукна, а Уилям въздъхна. Опитът най-вероятно щеше да се окаже напразен — демонският кораб със сигурност беше най-защитеният от цялата флота.
Скоро пристигнаха донесения, че вражеският флот е дебаркирал нагоре и надолу по брега и че конни части са щурмували най-северната порта на източната стена. Уилям прецени възможностите си, повика нов вестоносец и му каза:
— Изтичай долу на двора и предай на някой от ездачите да отнесе заповедите ми на източната порта. Да се затвори градът.
Щом момчето се обърна, Уилям го спря:
— Пейдж.
— Да, сър?
— Вземи кон и тръгни с ездача; напусни града и предай на капитан фон Даркмоор, че е време да поеме на изток. Ти оставаш с него.
Момчето изглеждаше смутено, че са му заповядали да напусне, но отвърна само „Слушам, сър!“ и побягна.
Един капитан от кралската гвардия погледна рицар-маршала и поклати глава.
— Поне едно от тях мога да спася — каза Уилям.
Капитанът мрачно кимна. Вражеският флот се опитваше да пристане. От корабите се заразвиваха въжета, екипажите се мъчеха да метнат клуповете по кнехтите на кейовете. Стрелите се изсипваха по всеки, който не беше се заслонил, и мъжете от нашественическата армия падаха във водата набучени като таралежи.
Но първият кораб, а после и вторият, успяха да се привържат за брега и бавно започнаха да се издърпват към кейовете. Единственото място, където не можеха да приближат, беше там, където бяха потънали първите три кораба. После започнаха да мятат въжета към по-задните кораби и Уилям разбра намерението им. Първоначално смятаха, че ще им бъде наложена бавна обсада, с организирано приставане, след като бъде овладяна тази част на града. Сега разбра, че няма да има опити опразнените кораби да се изтеглят от кейовете.
Всъщност към кейовете щяха да привържат само няколко кораба, но те щяха да служат като щит за по-задните. Щяха да метнат куки и скоро корабите щяха да се долепят един до друг. През залива щеше да се изпъне рампа от кораби, платформа, която щеше да позволи на хилядите нашественици да преминат от палуба на палуба и да слязат по кейовете на Крондор. Начинанието беше опасно, защото ако защитниците успееха да предизвикат пожари на който и да било от корабите, всички щяха да се изложат на риск.
Когато корабът на кралицата приближи достатъчно, всяка бойна машина в огневия обхват предприе атака. Сто тежки канари полетяха във въздуха, придружени от дузина запалени бали сено, напоено с огнено масло. Както беше допуснал Уилям, всички бяха посрещнати от невидима преграда и отскочиха или се плъзнаха настрани. Забеляза със задоволство, че един от по-големите камъни се натресе върху друг кораб, който не бе защитен, и нанесе сериозни щети на войниците, скупчени по палубите му.
Уилям нареди да изстрелят колкото може повече огнено масло по най-предните кораби — и изведнъж по цялата дължина на терасата избухнаха пламъци. Уилям бе отхвърлен назад, сякаш зашлевен от огромна огнена ръка, и падна зашеметен на пода. Примигна да махне сълзите и установи, че едва вижда — всичко му изглеждаше премрежено зад червено перде.
Разбра, че очите му са обгорени. Единствената причина да не ослепее напълно беше, че се бе обърнал точно когато бе започнала атаката. Опипа наоколо и забеляза до себе си смътна фигура, която простена, щом я докосна. Две ръце го надигнаха и един глас каза: