Престолът от драконова кост

— О, да! — На Саймън му беше приятно, че е осведомен. — Те бяха навсякъде В Хей… — той се усети навреме — в Ерчестър. Разговарял съм с много от тях. Имат дълги бради — добави той, за да покаже колко е осведомен.

— Хмммм. Е, след като ние, кануките — тоест ние, тролите — живеем високо в планините и не избиваме вълците, римърите ни смятат за върколаци. В скованите им от студа кръвожадни мозъци — Бинабик направи комична гримаса на отвращение — витае мисълта, че тролите са магьосници и зли духове. Между римърите — крохок, така ги наричаме ние — и моите кануки е имало много, много кървави битки.

— Съжалявам — каза Саймън и малко виновно си помисли за възхищението, което беше изпитвал към стария херцог Исгримнур, който не изглеждаше човек, способен да избива невинни троли, въпреки че беше пословичен със сприхавия си нрав.

— Съжаляваш ли? Няма смисъл. Аз самият си мисля, че тези мъже и жени от Римърсгард са недодялани и глупави и че страдат от гигантския си ръст, ала не смятам, че са зли или че заслужават да бъдат избити. Ох — въздъхна той и поклати глава като религиозен философ в претъпкана кръчма, — за мен римърите са загадка.

— Но какво общо има това с вълците? — попита Саймън и веднага съжали, че прекъсна трола. Този път обаче Бинабик не възрази.

— Народът ми живее на скалистия Минтахок, в планините, наречени от римърите Тролските скалисти склонове. Ние яздим рунтави бързоноги овни, които отглеждаме от малки агънца, докато не пораснат достатъчно големи, за да могат да ни носят по планинските пътеки. На този свят няма нищо, Саймън, което може да се сравни с язденето на овен в Ийканук. Да седиш върху „коня си“, да обикаляш пътечките на Покрива на света… с един-единствен огромен скок да прескачаш планински бездни, толкова дълбоки, толкова безкрайно дълбоки, че ако отрониш парче скала, ще мине половин ден, докато стигне до дъното…

Бинабик се усмихна и унесено притвори очи. Докато се опитваше да си представи тези висини, Саймън внезапно се почувства леко замаян и се подпря с ръце на гостоприемния камък. После погледна надолу. Слава Богу, тази скала беше едва на един човешки ръст височина от земята.

— Когато я намерих, Куантака беше още кутре — продължи Бинабик. — Вероятно майка й е била убита или е умряла от глад. Когато я открих, тя изръмжа срещу мен — беше топка бяла козина, която се виждаше на фона на снега единствено заради черния си нос. — Той се усмихна. — Да, сега е сива. Вълците, както и хората, често променят цвета си, когато израстат. Опитът й да се защити ме трогна. Взех я. Моят учител… — Бинабик спря. Остър крясък на сойка изпълни тишината. — Моят учител каза, че ако смятам да я взема от скута на Кинкипа, Снежната девица, трябва да поема отговорността на родител. Приятелите ми мислеха, че няма да се справя. „Аха! — казах си. — Ще обуча този вълк да ме носи също като рогат овен.“ Не беше за вярване — никой не го бе правил. Толкова много неща не са правени…