Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Кой е твоят учител? — Куантака, която дремеше на едно огряно от слънцето място под тях, се обърна по гръб и замаха с лапи. Бялата козина по корема й беше пухкава като кралска мантия.
— Това, приятелю Саймън, е вече друга история. Ще ти разкажа за него, но не днес. Все пак, за да завърша, ще ти кажа, че наистина научих Куантака да ме носи. Обучението беше много… — той сбърчи горната си устна — забавно приключение. Но не съжалявам за това. Често пътувам по-надалеч от съплеменниците си. Овенът е чудесно животно за скокове над пропасти, но мозъкът му е много ограничен. Един вълк е къде-къде по-умен, а и е верен като човек, който има неизплатен дълг. Знаеш ли, когато си намерят партньор, те му остават верни до края на живота си? Куантака ми е приятелка и мисля, че е за предпочитане пред която и да било овца. Нали, Куантака? Нали?
Голямата сива вълчица клечеше, вперила в Бинабик големите си жълти очи. После сведе глава и нададе кратък вой.
— Виждаш ли? — засмя се тролът. — Ела, Саймън. Мисля, че трябва да тръгнем, докато слънцето е все още високо. — Той се смъкна от скалата и младежът го последва с подскачане, като нахлузваше в движение скъсаните си обувки.
Следобедът преваляше. Докато лъкатушеха сред гъстите дървета, Бинабик отговаряше на въпроси за пътешествията си, като показваше завидна осведоменост за места, които Саймън беше посещавал само в сънищата си. Говореше за лятното слънце, което запалваше ледените кристали на студения Минтахок; за най-северните части на същата тази гора Алдхеорте — един свят на бели дървета, тишина и следи от непознати животни; за студените отдалечени селца на Римърсгард, в които едва ли бяха чували за двора на Престър Джон и където брадясали мъже с диви погледи се тълпяха около огньовете в подножието на високите планини и дори най-смелите от тях се страхуваха от силуетите, които прекосяваха ледената тъмнина над тях. Разказваше истории за скритите златни мини на Хернистир — тайни лъкатушни галерии, които се виеха под черната земя в недрата на планините Грианспог; говореше и за самите хернистирци, хитрите легендарни езичници, чиито богове живееха в зелените поля, небето и камъните — хернистирците, които най-добре от всички познаваха ситите.
— А ситите са истински… — тихо каза Саймън, с учудване и известен страх. — Докторът беше прав.
Бинабик повдигна вежди.
— Разбира се, че са истински. Мислиш ли, че те си седят тук в гората и се чудят дали хората са истински? Каква нелепост! Хората съществуват от съвсем скоро в сравнение с тях — макар че това не им е попречило да им навредят.
— Само дето никога не бях виждал някой от тях!
— Не беше виждал и мен или някой от моите хора — отговори Бинабик. — Никога не си виждал пердруинци или набанци, или тритинги… Означава ли това, че не съществуват? Що за суеверни глупци сте вие от Еркинланд! Един наистина мъдър човек не чака светът сам да му се разкрие късче по късче, за да докаже, че съществува! — Тролът гледаше пред себе си със свити вежди; Саймън се уплаши, че го е обидил.
— Тогава какво прави един мъдър човек? — попита той малко предизвикателно.
— Мъдрият човек не чака истинността на света да му се докаже сама. Как някой може да бъде съдник за тази истинност? Моят учител ме научи — и ми се струва чаш, което ще рече правилно — човек да не пречи на познанието, което му се дава.
— Извинявай, Бинабик — Саймън ритна един жълъд и той се затъркаля напред, — но аз съм само прислужник — момче от кухнята. Нищо не разбирам от такива приказки.
— Аха! — Бърз като змия, Бинабик се наведе и перна с тояжката си глезена на Саймън. — Ама че извинение! Аха! — Тролът размаха малкия си юмрук. Куантака помисли, че я вика, върна се в галоп и започна да обикаля около двамата.
— Хиник, Куантака! — викна Бинабик и тя отскочи и сви опашка като дресираните хрътки в замъка. — Сега, приятелю Саймън — каза тролът, — моля да ме извиниш за плясването, ала ти направо ме срази. — Той вдигна ръка, за да спре въпроса на Саймън. Младежът усети как при вида на малкия трол, толкова съсредоточен и сериозен, на устните му трепва усмивка.
— Първо — каза Бинабик, — кухненските прислужници не са се излюпили от рибен хайвер или пилешки яйца. Те също могат да мислят, както и най-големите мъдреци, стига да не се съпротивляват на познанието: да не казват „не мога“ или „не искам“. Сега смятам да ти обясня — имаш ли нещо против?