Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Клари, миличка — произнесе тя с мек глас. — Аз съм.
Напрежение обхвана гърба и бузите ѝ. Напрежение и недоволство. Леля Тили нямаше никакво право да бъде тук. Не биваше да е тук.
Тили протегна ръка и я погали като котка. Първото човешко докосване, откакто бе дошла в съзнание. Първата нежност към нея, откакто въобще си спомняше. Когато Тили заговори, гласът ѝ бе нисък, мек и изпълнен със съжаление.
— Намерили са приятеля ти.
„Нямам приятел“ — помисли си тя и после нещо се раздвижи дълбоко в гърдите ѝ. Рен. Намерили са Рен. Тя измъкна ръка изпод тялото си и притисна уста. Сълзите бяха топли и се стичаха като поточе. Намерили са Рен. Отворили са кутията за инструменти и са открили костите му, и сега Соледад ще узнае. Боб и Стани също. Ще знаят, че тя го е направила. Първото изхлипване бе като кашлица и миг след това ръцете на Тили я обгърнаха. Бог да ѝ е на помощ, но тя крещеше и плачеше, опряла лице в бедрата на Тили, докато жената я галеше и бърбореше утешително.
— Толкова съжалявам — нареждаше тя. Думите сякаш се откъсваха от гърлото ѝ. Като че по тях имаше кукички. — Съжаляваааам. Съжаляваааам.
— Зная, миличка. Зная.
Тя бе обгърнала талията на Тили с ръце и бе заровила лицето си в нея. Сякаш се спасяваше от удавяне. Пазачът каза нещо и тя усети, че Тили разтърсва отрицателно глава, и движението се предаде на нейното тяло.
— Аз го направих — промълви Мелба. — Аз го убих. Смятах, че трябва. Казах му да погледне данните, за да се наведе и да оголи шия, и го направих. И аз… аз… о, боже, ще повърна!
— Повръщат невъзпитаните хора — поправи я Тили. — Дамите се чувстват неразположени.
Кой знае защо ѝ стана смешно. Въпреки всичко Клариса се разсмя, после отпусна глава и пак заплака. Боляха я гърдите и бе почти сигурна, че има нещо счупено. Че ѝ е станало нещо. Аневризма, емболия, каквото и да е. Мъката не може да разбие сърцето, нали? Това е само израз.
Така продължи още известно време. Сетне започна да се забавя. Тялото ѝ увисна като парцал. Блузата на Тили бе подгизнала от сълзи, сополи и слюнка, но тя не помръдваше от мястото си. Ръката ѝ галеше косата на Клариса. Пръстите следяха очертанията на ухото.
— Ти си поставила бомбата на „Сенг Ун“ — произнесе Тили — и си накиснала за това Джим Холдън.
Не беше въпрос, нито обвинение. Не очакваше от Клариса да си признае, само да потвърди. Клариса кимна, все така отпуснала глава в скута на Тили. Когато заговори, гласът ѝ бе нисък и пресипнал.
— Той причини всичко това на татко. Трябваше да направя нещо.
Тили въздъхна.
— Баща ти е едно първокласно лайно — обяви и вероятно защото го казваше именно тя, не я заболя от думите.
— Трябва да докладвам на началството — намеси се жената с униформата. Звучеше извинително. — За това, което стана. Той ми нареди да докладвам.
— Не те спирам — изтъкна Тили.
— Но се налага да дойдете с мен — продължи жената. — Не мога да ви оставя с нея. Не е безопасно.
Завладя я паника. Не можеше да остане сама. Не и сега. Не могат да я заключат и оставят сама.
— Не ставай смешна — рече Тили. — Иди и направи каквото се изисква от теб. А аз ще съм тук с Клари.
— Госпожо, това момиче е убило доста хора. — Последва кратка пауза. Жената се покашля. — Ще трябва да заключа вратата.
— Направете каквото е нужно — повтори Тили.
Чу се тропот от затваряне и заключване. Отдалечаващи се стъпки. Клариса продължи да плаче за Рен. Може би другите ще дойдат по-късно. Мъртвите войници от „Сенг Ун“. Любовницата на Холдън, която бе била и измъчвала. Всички мъже и жени, които умряха, защото последваха Холдън през Пръстена. Би могла да плаче и за тях, но сега на ред беше Рен и имаше чувството, че никога няма да престане да скърби за него.
— Заслужавам да умра — заяви тя. — Превърнах се в ужасно лош човек.
Тили не възрази, но и не престана да я прегръща.
— Има един човек, с когото бих искала да разговаряш — подхвърли.
32.
Ана
Първо дойде охраната — трима войници със совалка, въоръжени с автомати и с белезници за Мелба. Или Клариса. Която и да беше. После, много по-късно, пристигна и медицинският екип, за да откара екипажа на „Росинант“.
Транспортът за Ана пристигна едва след ден, ала тя нямаше нищо против. Когато я докараха на „Бегемот“, очакваше, че ще я повика някой от охраната. Или — ако с тях всичко е наред — Наоми… или хора от екипажа на „Росинант“.
Но в хангара за совалки я чакаше Хектор Кортес. Усмихна се, когато я видя, и вдигна ръка за поздрав. Жест, който ѝ напомни за баща ѝ в последните му дни — внимателен и малко несръчен. Помисли си, че Кортес също изглежда страшно остарял — поне с десетилетие за тези няколко дни, после си даде сметка, че вероятно и той е пострадал при катастрофата.