Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Ана — каза Кортес. — Радвам се да те видя.
Масивният барабанен вал на „Бегемот“ вече бе набрал скорост, създавайки предизвикваща световъртеж ротационна гравитация. Краката на Ана ѝ казваха, че стои на твърда земя. Вътрешното ухо възразяваше, че пада на една страна, и се опитваше да накара тялото ѝ да се наведе в противоположната. Това не беше достатъчно, за да направи несигурни стъпките ѝ, но създаваше неприятно и нереално усещане. Всичко се обърка още повече, когато Хектор Кортес, човек известен и със значително влияние, се приближи и я целуна по бузата.
— И аз се радвам да ви видя — отвърна тя. — Не знаех, че сте на „Бегемот“.
— Всички дойдохме — съобщи той. — Оставиха само няколко души на „Принц Томас“, другите се прехвърлихме. Вчера присъствах на службата в памет на загиналите. Отец Мишел. Равин Блек. Паоло Седон.
Ана усети, че сърцето ѝ се свива.
— Алонсо Гусман?
Кортес поклати глава.
— Нито жив, нито мъртъв — отвърна. — Поддържат го в медицинска кома, но не очакват да оцелее.
Ана си припомни умолителните очи на Алонсо. Ако само бе намерила по-рано помощ за него…
— Съжалявам, че пропуснах службата — промълви тя.
— Зная. Затова исках да се срещна с теб. Може ли да повървим заедно?
— Разбира се — кимна Ана. — Но аз не зная къде отивам.
— В такъв случай ще ти помогна да се ориентираш. — Той разпери ръка в подканващ жест. — Ела с мен и ще те запозная с величието на асансьорната система.
Ана се засмя и го остави да я води. Той също пристъпваше внимателно. Не ситнеше, но и не вдигаше крак. Изглеждаше различен от онзи човек, който бе призовал три враждуващи фракции да прекосят Пръстена и да навлязат в непознатото.
— Смятах, че е важно тези от нас, които участваха в подготовката на петицията, да се изкажат по време на службата — обясни той. — Исках да дадем израз на съжалението ни.
— Нашето съжаление?
Той кимна.
— Твоето. Моето. На всички нас, които настояхме да дойдем в този мрак. Постъпихме арогантно и заради това пострадаха невинни. Загинаха, защото се вслушаха в един лош съвет. Бог ме накара да се смиря.
Гласът му все още носеше белезите на дългогодишен опит, но сега в него се долавяше нов оттенък. Тънък, хленчещ детски вопъл под величието. Кой знае защо изведнъж тя се преизпълни със съчувствие към него. Но и с яд.
— Не съм сигурна, че виждам нещата по този начин — отбеляза. — Не сме дошли тук да търсим слава. Направихме го, за да не позволим на хората да се избиват помежду си. Да им напомним, да припомним и на нас самите, че всички ние сме заедно в това дело. Не мисля, че в решението ни се крие зъл подтик. Нито гледам на това, което се случи, като на наказание. Времето и случайността…
— И играта на съдбата — кимна Хектор. — Амин.
Зад тях изрева двигател на совалка, сетне утихна. Разминаха се с двама поясни със сиви комбинезони и кутии с инструменти. Кортес се мръщеше.
— Но като си помислим за това, което се роди от посятото семе. Пак ли не смяташ, че бяхме наказани? Че взехме решението повлияни от нашата арогантност?
— Историята е пълна със случаи на хора, които се възстановяват след страховити бедствия — посочи Ана. — Това, което стана, е ужасно. Но все още не виждам в него Божие наказание.
— Аз пък виждам — възрази Кортес. — Мисля, че се озовахме в царството на злото. И нещо повече, доктор Воловодова, страхувам се, че сме заразени от него.
— Не разбирам…
— Дяволът е тук — прекъсна я Кортес. Поклати глава, забелязал объркването ѝ. — Не някой изрисуван демон. Не съм глупак. Но дяволът винаги е живял в хората, когато те се пресягат твърде надалече, когато пропускат да се запитат дали трябва да направят нещо, защото могат да го направят. Ние всички… паднахме в неговата клопка. И, което е по-лошо, белязахме му пътя. Историята няма да си спомня с добри думи за нас след това, което сторихме.
Ана познаваше доста от членовете на Църквата на последния ден. Те подкрепяха методистите за някои дребни неща, като забраната за употреба на алкохол, и това им даваше усещане за солидарност на междурелигиозните конференции. Но пък изразяваха несъгласие по важни неща, като природата на Божественото и Неговия план за вселената, което, поне според Ана, нямаше кой знае какво значение. По принцип бяха хора щастливи, ориентирани към семейството и не особено претенциозни.