Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Имаше приятен глас. Такъв, който учителят ѝ по музика би нарекъл затрогващ. Дълбок, но с приятни обертонове. Глас на мъж, когото животът е обръгнал. Нейният певчески глас също си го биваше, както и на баща ѝ. Пьотър, нещастникът, беше неспособен да изпълни и една песен. Останалите — Майкъл, Антея, Джули, майка ѝ — също имаха чисти гласове. Като флейти. Проблемът с флейтата е, че мелодията ѝ не може да е друга, освен съвсем искрена. Дори тъгата звучеше твърде сърцераздирателно, когато се изпълняваше на флейта.
— Корин? — обади се мъжът от екрана. — Тя разбира ли какво ѝ говоря?
Жената с пистолета отмести ръчния терминал, погледна към нея, после към екрана.
— Не мисля, че разбира, шефе.
— Докторът каза, че няма мозъчно увреждане.
— Така е — потвърди жената. — Но това не означава, че всичко ѝ е наред.
Чу се въздишка.
— Добре — рече мъжът. — Ще трябва да подходим от друг ъгъл. Имам една идея, но първо искам да се върнеш.
— Ами хубаво. — Жената излезе и затвори килията. Чу се щракването на ключалката. Кой знае защо Мелба си представи, че тук са държали кон и той се е опитвал да разбие перилата с къчове. Това нямаше да е никак добре. Най-хубаво е да се избягват проблемите. Най-мъдро. По-лесно е да останеш, отколкото да излезеш. Някой ѝ го бе казал веднъж. Но не помнеше кой.
— Ей, ей — извика другият затворник. — Това истина ли е? Че имаш имплантирани допълнителни жлези? Можеш ли да разбиеш вратата? Аз съм капитанът на този кораб. Ако ме измъкнеш оттук, ще ти помогна.
Джули пееше най-добре, само че не искаше да го прави. Не ѝ харесваше да излиза пред хората. Виж, баща ѝ бе друго нещо. Винаги той водеше песента. Той разпределяше останалите членове при семейните снимки. Той беше човекът, който знаеше какво иска и как да го постигне. Само че сега бе в затвора. Дори без име — само един номер. Зачуди се дали килията му е като нейната. Ако има разлика, то тя ще е в гравитацията. Ротационната гравитация не достигаше дори половин g. Може би една трета, дори по-малко. Като на Марс и Церера. Странно, от всички места, където живеят хора, Земята имаше най-силна гравитация. Сякаш ако избягаш от дома, ще избягаш от всичко.
— Ей, тука ли си още? Чуваш ли ме? Видях, като те носеха. Помогни ми и аз ще ти помогна. Амнистия. Ще ти осигуря амнистия. И закрила. Не могат да те екстрадират от Церера.
Не беше истина и тя го знаеше. Едва не му отговори. Но се сдържа. Опряла глава на пода като врана, легнала на замръзнало езеро.
— На кораба избухна бунт и ме затвориха — продължаваше мъжът. — Противозаконно. Можем да си помогнем един на друг.
Не беше съвсем сигурна, че някой може да ѝ помогне. И нещо повече — че иска да ѝ помагат. Спомняше си, че доскоро имаше едно-единствено желание. Холдън. Точно така. Искаше той да умре — дори нещо по-лошо. Фантазиите ѝ за това бяха толкова силни, че се бяха превърнали в спомени. Да, тя бе успяла. Сега всички го мразят. Ще се опитат да го убият. Само че нещо се бе объркало и смятаха, че Джули го е направила.
А беше толкова близо. Ако беше успяла да унищожи „Росинант“, никога нямаше да я разкрият. Дори да беше загинала на него, пак нямаше да са сигурни, и Холдън щеше да остане в историята като егоистичен и самодоволен копелдак. Какъвто си беше. Само баща ѝ щеше да се досети. Веднага щом научи какво е станало, щеше да разбере кой го е направил. Дъщеря му. Онази, с която най-сетне може да се гордее.
Едва сега забеляза, че другият затворник е замлъкнал. Няма нищо. И без това я дразнеше. Коленете я боляха. Темето също, там, където го притискаше към пода. Казват, че така се образували декубитуси. Ранички от залежаване. Интересно, колко време ще е нужно на кожата да се превърне в такава рана, ако остане да лежи неподвижно. Вероятно доста дълго, още повече, че тя бе съвсем здрава. Ето ти нов въпрос — от колко време не е помръдвала? Сигурно също много. Кой знае защо се почувства горда от това.
Стъпките се върнаха отново. Този път бяха повече. Освен тропането на ботушите имаше и други звуци. Тънки, чаткащи потропвания като челюсти на куче. Стана ѝ любопитно какво ще последва. Под вратата се появиха глезени — вероятно на по-възрастна жена. Отново метално дрънчене на ключалка. Глезените се поколебаха на прага и после влязоха. Веднага щом се раздвижиха, стъпките станаха по-уверени. По-твърди.
Жената приклекна, опряла гръб на стената. Тили Фейгън се надвеси над нея. Косата ѝ бе изрусена, червилото — почти алено, каращо устните ѝ да изглеждат по-пълни, отколкото бяха.