Войната на Калибан

— Същият. Когато планът се провали, му спряха двигателите, и оттогава корабът се носи неуправляем. Не беше довършен, така че не могат да го върнат дистанционно. Затова строят друг кораб, който да го довлече обратно. Надявам се да успеят. „Науву“ беше изумително творение. Разбира се, дори да го върнат, това няма да попречи на мормоните да съдят до дупка Тихо, стига да намерят начин.

— Какво му е трудното?

— СВП не признава съдилищата на Земята и Марс, а тези в Пояса им принадлежат. Така че мормоните могат да спечелят в съд, който няма значение, или да загубят в съд, който има.

— Аха, ясно — рече Пракс.

На екраните станция Тихо растеше и се открояваха все повече детайли. Пракс не можеше да каже кое точно предизвика изумлението му, но в един миг внезапно осъзна мащабите на станцията пред себе си и ахна тихичко. Строителната сфера сигурно бе половин километър в диаметър, колкото два земеделски купола, залепени един за друг. Растеше, докато не изпълни екраните и блещукането на звездите се смени със сиянието на насочващите светлини и стъкления мехур на наблюдателницата. Стоманено-керамични плочи и скелета заместиха чернотата. Ето ги гигантските двигатели, които можеха да тласкат цялата станция като някакъв небесен град и да я откарат на всяко място в Слънчевата система. Ето ги сложните шарнири, наподобяващи сгъвките на противоускорително кресло за великани, които можеха изцяло да променят формата на станцията, когато въртенето бъде заменено от тяга.

Дъхът му секна. Елегантността и функционалността на тази структура се разкриха пред него толкова прекрасни, простички и ефективни като листо или корен. Да видиш нещо, така силно наподобяващо плодовете на еволюцията, но създадено от човешки ръце, вдъхваше благоговение. Това бе връхната точка на всякакви творчески способности, осъществяването на невъзможното.

— Добра работа — каза Пракс.

— Аха — съгласи се Алекс. После включи интеркома: — Пристигнахме. Всички да си сложат коланите, ще се скачваме. Минавам на ръчно.

Пракс се надигна леко в креслото.

— Трябва ли да отида в каютата си?

— И тук си добре. Само си сложи предпазната мрежа, за в случай, че се блъснем в нещо — посъветва го Алекс. После гласът му се промени, стана по-силен и отсечен: — Летателен контрол Тихо, тук е „Росинант“. Имаме ли разрешение за скачване?

Пракс чу далечен глас, който говореше само на пилота.

— Разбрано — потвърди Алекс. — Започвам заход.

В драмите и екшъните, които Пракс бе гледал на Ганимед, пилотирането на кораб винаги изглеждаше като доста атлетично занимание. Потящи се мъже, които дърпат силно ръчките. Да гледа Алекс бе нещо съвсем различно. Той също държеше два джойстика, но движенията му бяха леки, спокойни. Побутване — и гравитацията под Пракс се промени, креслото му се измести на няколко сантиметра. Още едно побутване и още една промяна. На дисплея със синьо и златно бе очертан тунел през вакуума, който се извиваше нагоре и надясно, за да свърши до стената на въртящия се пръстен.

Пракс погледна към множеството данни, които получаваше Алекс, и попита: