Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Вярата ми е свидетел! — ахна Аркен, когато стигнаха върха. Двете кули се възправяха от центъра на града като стрели близнаци. — Колко са високи всъщност?
Рева отвърна с цитат от жреца:
— Достатъчно високи да са в унисон с величието на Отеца.
Алтор беше поредният град, който Рева не познаваше, но жрецът ѝ беше разказвал много истории за града, кръстен на първия и най-велик пророк на Световния отец. „Цял град, построен в чест на Отеца, истинско чудо от мрамор и красота, засрамило дървените колиби на азраелците.“ Като гледаше сега града, проснат в ниското, Рева се зачуди дали жрецът не е разкрасил разказите си, с мисълта че тя никога няма да види това място. Алтор беше по-малък от Варинсхолд, сгъчкан зад крепостните стени на своя остров в средата на река Колдирон, и не толкова миризлив като столицата на Кралството, поне от това разстояние. Но Рева не съзираше никакво чудо в него, беше си просто сбирщина от каменни сгради, похлупени от гъстия дим на хиляди комини. Единствено катедралата се приближаваше до представите, които жрецът беше внушил на детската ѝ главица, а дори и тя беше оклепана със сажди сянка на кулата от нейното въображение, мраморът потъмнял от вековна мръсотия.
— Имаш ли роднини тук? — попита Аркен. Напоследък въпросите му ставаха все по-многобройни и все повече я дразнеха. Само че тя така и не се бе научила да го лъже, отговорите ѝ бяха кратки, но и неизменно правдиви.
— Да. — Яхна Мрънкало и пое надолу по склона. — Чичо.
— При него ли ще отседнем? — попита той с нескрита надежда. Нощувките на открито отдавна бяха разбили момчешките му представи за велики приключения и мисълта за стая и топла храна явно му допадаше.
— Не, надявам се — отговори тя. — Едва ли ще зарадва да ме види.
Беше пазарен ден и стражите при портата бяха твърде заети да събират такса от търговците, затова почти не им обърнаха внимание. Рева беше скрила оръжията си под едно одеяло, вързано върху седлото на Мрънкало, а ножът на Аркен беше прибран под ризата му. Минаха през портите без проблем, но скоро тълпата ги повлече. Наложи се Рева да слезе и да успокои Мрънкало, който се беше изнервил и току напираше да рита, изправяше се на задните си крака, а ноздрите му се бяха разширили от вонята на толкова много хора.
— Не ти харесва, нали? — каза тя и му подаде морков. — Не си свикнал с големи градове? Е, същото важи и за мен.
След като цял час се провираха сред навалицата, най-сетне се озоваха в лабиринт от тесни улички край пазарния площад. Помотаха се още и накрая, сякаш след цял век, откриха странноприемница с конюшня. Предадоха Мрънкало и трътлестия кон на Аркен, наречен Буца заради неудобния си гръб, на грижите на конярчето, а Рева плати пет медника за стая, където да отседне с брат си.
— Брат, а? — рече съдържателят с мазно подхилкване. — Нещо не си приличате много.
— И ти няма да приличаш на себе си, ако те оставя на грижите му за пет минути — отвърна Рева. — Как да стигнем до имението на васалния лорд?
Съдържателят не прие сериозно заплахата, даже се изкиска още веднъж, преди да отговори:
— Вървете към кулите и ще го намерите. Точно срещу катедралата. Но денят за петиции е чак във фелдриан.
— Ще почакаме.
Усмивката му се разшири.
— В такъв случай ще трябва да ми платите за още два дни в аванс.
Рева остави оръжията в стаята с Аркен и го предупреди да не отваря вратата дори ако дойде съдържателят, после тръгна към кулите близнаци, без да ги изпуска от поглед, все по-впечатлена от височината им. Скоро излезе на голям централен площад, павиран с гранитни плочи. Ята гълъби се събираха и разпръскваха постоянно, катедралата се издигаше отляво, най-голямото здание, което Рева беше виждала, толкова високо, че беше чудно как още не се е срутило. От другата страна на площада имаше голяма триетажна къща с много прозорци, оградена от триметрова стена, увенчана със стоманени остриета. Стражи патрулираха по двойки покрай стената, а главната порта се охраняваше от петима. Рева преброи четирима стрелци на покрива. Чичо ѝ явно държеше на сигурността си.
Обиколи няколко пъти градското имение, като се опитваше да не се набива на очи, доколкото това беше възможно, и преброи още четирима стрелци на покрива от задната страна и четирима стражи при задната порта. Стените бяха в отлично състояние, а между тях и най-близкото прикритие имаше двайсетина метра, ако не и повече. Със сигурност имаше отходна канализация, следователно и достъп до имението през каналите, но Рева подозираше, че който и да ръководи охраната на чичо ѝ, е взел мерки да охранява и този подстъп.