Ключът на Лъжеца

Обърнах се, за което ми се наложи да си изкривя неудобно врата.

— Мейрес Алус. — Успях да не запелтеча, макар че веднага се почувствах все едно съм вързан отново за онази негова маса и чакам Джон Резача да ми смени физиономията с острия си малък нож.

— Няма да ви безпокоя, принце. — Мейрес отпусна едната си деликатна ръчичка с грижлив маникюр на рамото ми. — Исках само да ви поздравя с добре завърнал се от пътешествията ви. Струва ми се, че граф Исен ще се отбие в Римската палата утре, но ако след това сте на разположение, за мен ще е удоволствие да се видим пак в Кървавите дупки и да обсъдим някои делови въпроси.

Лекият натиск изчезна и Мейрес си тръгна, без да чака отговор. Остави ме да се чувствам неприятно трезвен и внезапно закопнял за сигурността зад стените на двореца.

— Проклет тип. — Станах и изчетках рамото си, където ме бе докоснал. — Спомних си, че имам работа в двореца. Кралски… прием. — Не се чувствах пиян, но лъжите ми бяха нескопосани. Случвало ми се е да успокоявам засегнати съпрузи с най-абсурдни оправдания — майсторлъкът е в поднасянето. Дори „изпуснах си копчето за ръкавели в деколтето ѝ, подарък ми е от мама, не знаете ли, и тя се нуждаеше от помощ да го извади“, ако бъде изречено с достатъчна убедителност, може да прозвучи правдоподобно за момента. Обаче никой на онази маса дори за миг не си помисли, че си тръгвам по друга причина освен Мейрес Алус.

Отдалечих се забързано между масите, което накара един сервитьор да залитне, за да избегне катастрофата, и смених посоката, когато пред погледа ми изплува Марко, несъмнено за да обсъди собствените си делови въпроси и покупката на четири бутилки Чами-Никс ’96.

— Ставайте. Бързо! — Щракнах с пръсти към Тод и Ронар, които дремеха под клена. Стражите на Мартус биха стояли прави цяла нощ, нямаше да седят облегнати на дънера. — Връщаме се. — Все едно говорех на дървото, ако се съдеше по реакцията им. Сритах Ронар по крака, силно. — Събуди се! Ако си пиян, ще ти взема…

Той се килна настрани и главата му се удари с глух звук в калдъръма. Някъде зад мен се засмя жена.

— Мамка му.

Преобърнах с крак Ронар. Главата му се люшна и видях, че очите му са изцъклени и от устата му се стича струя червена слюнка. Мейрес беше наредил да ги убият и двамата. Това бе единственото обяснение. Беше ги убил като предупреждение.

Плюх си на петите.

Пробягах около двеста метра, преди да ми свърши въздухът и да спра запъхтян, превит надве, подпрял се с една ръка на стълба на портата на голяма къща. Бях облян в пот, която капеше и от косата ми. Щом спрях и оставих здравия разум да ме настигне, осъзнах, че нямам причини да бягам. Ако Мейрес ме искаше мъртъв, вече щях да съм мъртъв. От времето, прекарано в склада му, знаех, че зад спокойната му и разумна външност се спотайва лудост. Винаги бях знаел, че той не управлява половината престъпници в града с деликатно убеждаване, но погрешно го бях смятал просто за по-различен вид бизнесмен, прагматик, който умее да се справя с трудностите. Ала човекът, когото бях видял със свалена маска в онзи склад — този човек би сметнал, че моето измъкване наранява гордостта му, а колко злато бе нужно, за да се излекува такава рана, не можех да кажа. Освен че ще е повече, отколкото имах.