Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Днес беше по-нетърпелива от обикновено да стигне до дъното. Отвъд първата отвесна скала, където земята ставаше по-стръмна и се извисяваха мравуняци, Вивиан стисна торбичката с обяда си и хукна, наслаждавайки се на туптенето на сърцето си в гърдите, на плашещата тръпка в стъпалата, които се въртяха ли, въртяха под нея и аха да се спънат, понякога се подхлъзваше, когато се шмугваше встрани от клони, прескачаше скали, плъзгаше се по ивици изсъхнали листа.

Над главата ѝ се стрелкаха птици, жужаха насекоми, водопадът в Дед Менс Гъли бълбукаше и се кискаше. Докато Вивиан припкаше, частици светлина и цвят трепкаха калейдоскопично край нея. Храстите оживяха, дърветата си бъбреха помежду с пресъхнали стари гласове, хиляди невидими очи примигваха измежду клоните и повалените пънове, а Вивиан знаеше, че ако спре и притисне ухо към пръстта, ще чуе как земята я призовава, как напява песни от древни времена. Обаче не искаше да спира, обзета от отчаян копнеж да стигне до потока, който се виеше през клисурата.

Никой друг не го знаеше, но реката беше вълшебна. Особено един завой, където се разширяваше и образуваше назъбен кръг. Там речното корито се бе оформило преди милиони години, когато земята въздишала и се движела, а огромните каменни плочи се намествали назъбени една към друга, така че плиткото по ръбовете ставало по-дълбоко и по-тъмно в средата. И точно тук Вивиан беше направила откритието си.

Ловеше риба с бурканите, които беше задигнала от кухнята на мама и сега криеше в прогнил пън зад папратта. Вивиан съхраняваше там всичките си съкровища. Все намираше нещо във водата на рекичката: змиорки и попови лъжички, понякога удавени котки, новородени котета, вързани в чували и изхвърлени в потока от фермери, които не ги искаха, ръждясали стари кофи от дните на треската за злато. Веднъж дори попадна на зъбна протеза.

В деня, в който намери светлините, Вивиан лежеше по корем върху една скала, протегнала ръка дълбоко във водата, и се опитваше да улови най-голямата попова лъжичка, която беше виждала. Замахна и не улучи, замахна и не улучи, а после потопи ръката си още по-дълбоко, така че лицето ѝ почти докосваше водата. И тогава ги забеляза — бяха няколко, оранжеви и примигващи, просветваха срещу нея от дъното на потока. Отначало си помисли, че е слънцето, и примижа нагоре към далечните късове небе да провери. Но не беше. Слънцето се отразяваше в повърхността на водата, но по различен начин.

А тези светлини бяха надълбоко, отвъд хлъзгавите тръстики и мъха, с които беше покрито дъното на потока. Те бяха нещо друго. Някъде другаде.

Вивиан много мисли за светлините. Не си падаше по книгите, те бяха територия на Джералд и на мама, обаче нея я биваше да задава въпроси. Разпита Стария Мак, после татко, а накрая попадна на Черния Джаки, колегата на татко, който познаваше гората по-добре от всеки друг. Той преустанови каквото вършеше, сложи ръка на кръста си и изви жилавото си тяло.