Божият гняв

Минаха покрай величествена сграда в кафяво-червеникав цвят, увенчана с кубета, най-доброто от стила неомогул, и Ахмед хвърли въпросителен поглед към притисналия се до него пакистанец.

— Това е музеят — поясни човекът на английски.

Автобусът излезе на улица с необичайно хаотичен трафик и спря, тресейки се целият. От всички страни ехтяха автомобилни клаксони, ауспусите бълваха облаци сив дим, а хората пъплеха като мравки между колите. Изнервен от суматохата, Ахмед отново се обърна към своя анонимен спътник.

— Джамията „Мехмед Хан“ далече ли е? — попита той, изгарян от нетърпение.

Мъжът посочи напред.

— Точно пред нас е, на „Базар Кибер“ — обясни той. — Като стигнете там, завийте наляво и тръгнете по улицата на златарите. Джамията е по средата на улицата.

Ахмед скочи от автобуса и пресече морето от автомобили и каруци, докато стигне до отсрещния тротоар на задръстения булевард. Цялото пространство беше изпълнено с мъже, облечени в традиционни одежди. Жени не се виждаха никъде.

Улицата излезе на базара, в самото сърце на стария град, където суетнята беше още по-осезателна. Имаше магазини за очила, куфари, тенджери, дрехи, дюкянчета за всичко и нищо, по тротоарите бяха разпънати амбулантни сергии с мисуак, орехови пръчици за почистване на зъбите, както и сладкиши, ядки, фурми.

Припомняйки си инструкциите, които беше получил в Лисабон, египтянинът спря пред магазина за дрехи и посочи бяла традиционна туника, която висеше на закачалка.

— Как се казва това?

Продавачът погледна към туниката.

— Шалвар камиз.

Ахмед се усмихна на това неочаквано съвпадение между пакистанската дума камиз и португалската дума за риза. Навярно Вашку да Гама бе пренесъл португалската дума на индийския субконтинент, помисли си той. Или бе отнесъл думата от езика урду в Португалия.

— Дайте ми тази.

Търговецът го измери с очи, извади шалвар камиз от найлонов плик и я подаде на клиента. Ахмед посочи веднага към традиционните афгански шапки, наредени една върху друга на един рафт.

— А това какво е?

— Пакол.

— Дайте ми една от тях.

Плати, осведоми се накъде да тръгне за улицата на златарите и продължи пътя си със загънатите покупки в найлонова торбичка и куфар в другата ръка. Тук-там го блъсваше в носа острият мирис на подправките, които надничаха на пъстри купчинки от торби от зебло или изпълваха пластмасови съдинки. Из тия улички не се виждаха коли, само мотори и велосипеди, магарета и каруци, и най-вече пешеходци, всички облечени в шалвар камиз.

От средата на базара тръгваше тясна улица, пълна с витрини със златни накити, и Ахмед се досети, че това трябва да е улицата на златарите. Всъщност бе нещо като коридор, наистина много оживен и богат, но все пак обикновен проход между магазините.