Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Елвира се скри зад вратата на детската стая, а Антон взе душ, изми си зъбите и си легна. Креватът беше широк, съпружески, бяха го купили с Рита и сърце не му даваше да го изхвърли и да го замени с нов, по-тесен. Хем щеше да се освободи място в стаята, хем нямаше да го боли така всеки път, когато лягаше в него. Специалисти твърдят, че стресът от загубата на близък човек трае десет години. Тази година се навършиха десет от деня, когато той загуби майка си. А стресът от загубата на Рита ще трае още осем. Още цели осем години! Господи, как ще ги преживее?
Ана Викторовна Богомолова не обичаше втората си снаха и Елена Богомолова го знаеше. Ана Викторовна изпитваше добри чувства към първата съпруга на Лев и не одобряваше развода на сина си, особено когато научи, че първи съпруг на Елена е бил Михаил Лвович Арцеулов. Тя нямаше нищо против самия Арцеулов, дори не се познаваше с него, само дето линията на живота на Елена в очите на седемдесетгодишната жена се очертаваше в определена, както й се струваше, тенденция: първият съпруг почти с двайсет години по-възрастен, вторият — също, тоест хубавичкото младо момиче от ранна възраст е свикнало да се лепи за реализирани мъже, да ги разделя със съпругите им и да се възползва от тяхното благосъстояние и репутация. Нали и Арцеулов навремето се бе развел, за да се ожени за Елена… С една дума, очертаваше се една, може да се каже, твърдо определена, и то далеч не красива схема. Ана Викторовна беше жена пряма, рязка, не си правеше труда да бъде деликатна и открито споделяше съображенията си не само със своя син, но и с втората му съпруга.
— Ти никога не си обичала Льова — строго нареждаше тя на снаха си, докато седеше до нея в болничния коридор, — мислеше само за парите и славата му, искаше да го използваш. И ето че сега същността ти излезе наяве. Сега всичко стана абсолютно очевидно.
Елена опитваше да се противопостави, но не намираше нужните думи.
— Защо говорите така? — питаше само. — Какво съм направила? С какво съм се провинила?
— Непрекъснато ти звъни телефонът — упрекваше я свекървата, — постоянно се отплесваш по някакви разговори за пари, неустойки, афиши, договори, билети. Какво е това? Какво е това, тебе питам?
— Обаждат ми се от работата — послушно обясни Елена. — Какво лошо има, че разговарям?
— Как „какво лошо“ има?! — избухна Ана Викторовна. — Мъжът ти е на смъртно легло! Поне осъзнаваш ли, че Льова умира? Трябва да мислиш само за това, а не за някакви си… Просто нямам думи!
— Ана Викторовна, непрекъснато мисля за Лев, честна дума, но нали ме търсят, не мога да забраня на хората да ми се обаждат по телефона…
Но майката на Лев Алексеевич беше непреклонна.
— А трябва! Трябва да кажеш на всички, че си покрусена, че мъжът ти умира и никой да не смее да те безпокои за глупости.
— Но хората трябва да заминават на гастроли, това трябва да се организира някак, в края на краищата те трябва да знаят ще отида ли с тях и ако няма да отида, на кого да възложат моята работа…
— Някакви си гастроли! — тросна се Ана Викторовна. — Какво са гастролите в сравнение със смъртта на Льова, пред която всичко бледнее? Твоите актьорчета ще минат и без гастроли, нищо няма да им стане, ако не заминат. Да си поседят вкъщи, ще им бъде от полза.
Последната реплика на свекърва й някак много болезнено ухапа Елена, беше някак изкуствена или каква… Не, не изкуствена, а вторична. Тя вече беше чувала някъде тази фраза за смъртта, пред която всичко бледнее. Но къде?
Съзнанието, което не искаше да се примири с мисълта за възможната смърт на Лев Алексеевич, веднага с готовност превключи на търсене и Елена си спомни: прочутият филм „Мястото на срещата не се променя“, репликата на онази Соболевская по повод на „смъртта на Ларочка, пред която всичко бледнее“. Стана й неприятно. Не стига, че продуцентската фирма, в която работи, не може да получи от нея ясен отговор на много въпроси, защото Елена не знае какво я чака утре, ами и Ана Викторовна й трови душата. Може и да е права и Елена наистина да трябва да мисли само за мъжа си, да се измъчва за него, да страда, да не мигва нощем и да плаче, да се мята в ридания, а тя говори по телефона и дори се опитва да измисли нещо, друго да си спомни, трето да посъветва. Не може така, не бива, не е човешко да мислиш за работа, когато мъжът ти умира. Но и за работата не можеше да мисли както трябва, мислите й постоянно се връщаха към Лев, чието състояние ту едва-едва се подобрява, ту сериозно се влошава и прогнозата на лекарите остава неблагоприятна. Как да му помогне? Какво да прави? Как да живее сега?