Драконите на изчезналата луна [bg]

Палин все още намираше усещането да си далеч от тялото си за по-продължителен период от време за доста неприятно и объркващо, но през последните дни се бе опитал да експериментира. Тревогата му — както и на останалите мъртви — нарастваше, понеже бе осъзнал, че Такхизис е съвсем близо до времето, в което най-после триумфално ще навлезе в света.

И така, магьосникът наблюдаваше как тотемът нараства, а заедно с него расте и мощта на Царицата. Такхизис можеше да се превъплъщава в много форми, но когато си имаше вземане-даване с дракони, предпочиташе тяхната. Петте глави, всяка една в различен цвят и представяща всеки вид дракон, израстваха от тяло, чиито сила и големина поразяваха. Главата на червения дракон беше жестока и свирепа. От ноздрите й изригваха пламъци. Главата на синия бе издължена, елегантна и смъртоносна. Между острите й като бръснач зъби припукваха мълнии. Главата на черния дракон беше лукава и потайна, а от устата й непрестанно капеше отровна киселина. Главата на белия бе жестока, пресметлива и смразяваше само като те погледне. Тази на зеления принадлежеше на лицемерно създание с несъмнена интелигентност. От зиналата й паст изригваха зловонни пари.

Такава бе Такхизис в измерението на безсмъртните, на която мъртвите служеха, сковани от ужас, която Палин мразеше и презираше, но и по някакъв начин се чувстваше длъжен да боготвори. Понеже в очите на петглавия дракон искреше умът на бог, способен да прекрачи необятната вечност, да разбере неизброимите й възможности и в същото време да преброи капките в океаните или да ти каже точния брой на зрънцата пясък в голата пустиня.

Гледката на Царицата, надвиснала над черепите на мъртвите дракони, получаваща ритуалните им поклони, бе нещо, което Палин с мъка успяваше да понесе. Магьосникът силом се откъсна от тялото си и потъна разтревожено в заобикалящия го мрак.

Все още му бе трудно да изостави навиците на живите, така че се заскита из улиците на Санкшън по същия начин, по който би го сторил и ако все още можеше да контролира тялото си. Заобикаляше сградите, макар в действителност да можеше просто да преминава през тях. Веществените прегради не могат да възпрат духа и все пак за него бяха непреодолими. Да преминава през стени — да стори нещо, което му се струваше в пълен разрез със законите на природата — означаваше да признае, че е изгубил всяка връзка с живота, най-вече с физическата му страна. Не беше готов за това, още не.

Състоянието, в което се намираше сега, му позволяваше да се придвижва с лекота през претъпкани улици. Всички се стичаха, за да зърнат новообявения Храм на Единия бог и току-що случилото се чудо. Ако беше жив, Палин вероятно просто щеше да бъде увлечен или стъпкан в потока на тълпата, подобно на двамата просяци, които също се опитваха да намерят пътя си из улиците на Санкшън. Единият от тях — сакат мъж — току-що бе изгубил патерицата си. Другият пък — слепец — не можеше да открие бастуна си и в момента опипваше безпомощно наоколо с надеждата да го открие.