За честта на крадеца [bg]

— Беше. Доскоро. Сега е прекалено уплашен дори да ме погледне.

— Да не си очаквал нещо друго?

Подъвках си мустака.

— Ами не. И все пак ми е тежко, че свършва така — да виждам колко припряно ме изхвърлят от живота си.

— Никога не е лесно, от мен да го знаеш.

Кимнах и си спомних какво ми бе казал Бронзовия за Ордена — как понякога деганите служат години наред, преди да изпълнят дълга си. Дали за тях беше по-леко да знаят, че накрая ще са доволни от себе си, щом са спазили дадената дума, или пък беше още по-трудно? Ами ако Клетвата ги принуди да се обърнат срещу собствените си приятели и съратници? Тогава не биха имали кого да винят, освен себе си и своята чест. Аз поне знаех, че спасявам Келс чрез предателството. Те не биха имали и такава утеха.

Потръпнах. Не исках никога да се нагърбвам с толкова тежко бреме.

Площадът на Петия ангел гъмжеше от хора. Железния се провираше през тях много по-лесно, отколкото очаквах. Внушителното му тяло се плъзгаше толкова ловко в навалицата, че вместо след него да остават сърдити разблъскани минувачи, почти никой не го забелязваше.

Елирокос се издигаше насред площада. Обрулената от вековете статуя на Опростителя все още приличаше на еднорък просяк, но този път открих, че мога да съчувствам на несгодите му. Олющен и очукан, губещ величието си на опадащи парчета, той още стоеше и сочеше пътя към изкуплението. Статуите на душите, които покровителстваше, бяха изчезнали заедно с липсващата ръка, но не бяха забравени. Откривах тежестта на товара му в изкусно изваяните черти на лицето, в натежалите клепачи, в леко приведеното рамо. Ако някой от Ангелите познаваше отчаянието и провала, това беше Елирокос.

Кимнах на статуята с разбиране, което почувствах чак сега. Реших, че когато всичко това приключи, ще отида да се поклоня в светилището му.

Мендрос тъкмо затваряше сергията — повечето купувачи на плодове вече бяха минали през пазара, затова той усърдно местеше чували, пълнеше щайги и подвикваше на сина си да не се размотава. Видях, че количката, от която продаваха по улиците най-старата си стока, е почти пълна.

— Да му се не знае, момче — мърмореше Мендрос като всяка вечер, — ако не си размърдаш задника, никога няма да продадем това. Анчака вече си напълни количката и тръгна. Ако ми остане цяла купчина гниещи… Свети Ангели и императори, ти какво правиш тук, по дяволите?!

Усмихнах се на търговеца на плодове, който за малко не изтърва кошницата с фурми, щом ме видя.

— Както изглежда, откривам колко съм неприятен на бившите си уши — отвърнах хладно.

Мендрос облиза устни и се огледа.

— Трябва да се махнеш! — настоя тихо. — Веднага.

Скръстих ръце на гърдите си и впих поглед в него. Писваше ми всеки познат в територията на Нико да ме пъди. Нико може да ми беше вдигнал мерника, но не бях станал прокажен, нали?

— Ще си тръгна, щом си взема пакета, който оставих при тебе.