V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
Фопъл дошъл в Югозападна Африка като съвсем млад новобранец. И скоро установил, че всичко това много му харесва. Той бе участвувал в акциите на фон Трота през онзи август, онази обърната наопаки пролет.
— Виждаш ги край пътя, ранени или болни, обаче не искаш да хабиш муниции — споделяше той с Мондауген. — Снабдяването тогава бе доста мудно и нередовно. Пробождаш някои с щика, други бесиш. Процедурата бе проста: завеждаш мъжа или жената до най-близкото дърво, караш го да стъпи на сандък от муниции, правиш клуп от въже (ако нямаш въже, от телеграфна или друга жица), нахлузваш му го на врата, прехвърляш въжето върху някой клон, завързваш другия край за стъблото на дървото и риташ сандъка. Смъртта от задушаване настъпваше бавно, обаче да не забравяме, че това представляваше военен съд по бързата процедура. Всеки път, когато нямахме възможност да издигнем бесилка, трябваше да използуваме подръчни материали.
— Разбира се, че не е трябвало — възрази Мондауген, като типичен инженер, който обръща внимание на всяка дреболия. — Но при толкова много телеграфна жица и разхвърляни навсякъде сандъци от муниции, снабдяването очевидно не е било особено мудно и нередовно.
— О! — въздъхна Фопъл. — Е, ти явно си доста зает.
Мондауген наистина бе зает. Вероятно под влияние на физическата умора от прекалено многото гуляи, той бе започнал да забелязва нещо необичайно в сферичните сигнали. След като ловко отмъкна моторчето от един грамофон на Фопъл, перодръжка, макари и няколко дълги листа хартия, изобретателният Мондауген измайстори нещо като груб осцилограф, който да записва сигналите в негово отсъствие. Ръководителите на проекта не бяха сметнали за уместно да го снабдят с осцилограф, общо взето ненужен на предишния му наблюдателен пост, тъй като нямаше къде да излиза. Сега, когато разглеждаше загадъчните драскулки на перото, той откри определена повторяемост или тенденция, която вероятно можеше да бъде някакъв код. Но му бе необходим почти месец, дори само да реши, че единственият начин да разбере дали това е код, бе да опита да го дешифрира. Стаята му бе затрупана с таблици, уравнения и диаграми; той симулираше, че работи усилено за разгадаването на цвъртенето, свистенето, прищракванията и чуруликането, под техния акомпанимент, но всъщност бездействуваше. Нещо му пречеше. Събитията го плашеха: една нощ, по време друг такъв „тайфун“, осцилографът се повреди и захвана да потраква и драска безпорядъчно. Затруднението бе незначително и Мондауген успя да оправи апарата. Обаче му бе любопитно дали повредата бе наистина случайна.
Той започна да обикаля из къщата в странни часове, без определена работа. Подобно на „окото“ в неговия сън за Фашинга, той установи, че има дарбата случайно да открива визуално интересни неща: някакво чувство за избиране на точния момент, перверзна увереност относно не дали изобщо, а кога да играе ролята на наблюдател. Вероятно това представляваше обуздаване на първоначалната разгорещеност, с която бе съзерцавал Вера Меровинг през встъпителните дни на Обсаденото Пиршество. Например, опрян на една коринтска колона, осветена от бледото зимно слънце, той чуваше гласа й някъде наблизо.
— Не. Обсадата може и да не е военна, обаче със сигурност не е привидна.
Мондауген запали цигара и надникна иззад колоната. Вера Меровинг седеше със стария Годолфин в алпинеума, до басейна със златните рибки.
— Помните ли… — започна тя. Но после вероятно забеляза, че болката от завръщането у дома го задушаваше много повече от всякаква примка на спомена, която би могла да му предложи и затова го остави да я прекъсне:
— Отдавна не вярвам, че обсадата може да е нещо повече от военен прийом. С това приключих още преди две десетилетия, даже преди любимата ви 1904 година.
Тя снизходително поясни, че през 1904 година е била в друга страна и не е необходимо годината и мястото да включват физическото присъствие, за да бъде налице едно определено чувство за собственост.
Старецът просто не можеше да я разбере.
— През 1904 бях съветник в руския флот — подхвана Годолфин. — Те не приемаха моите съвети и сигурно помните, че японците ни обкръжиха в Порт Артур. Господи! Това бе обсада в стила на великите традиции, която продължи цяла година. Не мога да забравя замръзналите склонове на хълмовете и непрекъснатия отвратителен тътен на полевата артилерия, ден след ден. И белите прожектори, които осветяваха позициите нощем. Заслепяващи. Един набожен еднорък младши офицер, чийто празен ръкав бе закачен като шарф отпред на униформата, казваше, че те приличат на Божии пръсти търсещи меки гърла, в които да впият нокти.