Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Да, Том, правилно си забелязал. Виждаш ли, отначало аз наистина бях извънредно доволен... и тук ми е по-добре, отколкото ако бях в някое чуждо предприятие. Но мисля, че нещо не ми достига... и това нещо е самостоятелността. Винаги съм ти завиждал, като те гледах да седиш и работиш, защото всъщност това не представлява никаква работа за тебе, ти не работиш, защото си заставен, а като господар и шеф: други работят за тебе, а ти изчисляваш, управляваш и си свободен... То е съвсем друго нещо...
— Добре, Кристиан. Но не можеше ли да го кажеш по-рано? Та ти имаш пълната свобода да станеш самостоятелен или по-самостоятелен. Знаеш, че татко е отредил еднакво за тебе и за мене по един предварителен дял от 50 000 марки. Разбира се от само себе си, че аз всяка секунда съм готов да ти броя тая сума, ако ти искаш да я оползотвориш разумно и солидно. В Хамбург, па и навсякъде другаде има сигурни, но стеснени предприятия, които се нуждаят от приток на капитал и в които ти би могъл да влезеш като съдружник... Ще пообмислим всеки поотделно този въпрос, а при сгода ще поприказваме и с мама. Сега имам работа, а ти би могъл през тия дни да приключиш английската кореспонденция, моля те... Какво ще кажеш например за „X. К. Ф. Бурместер и с-ие“ в Хамбург, внос-износ! — попита го той, докато бяха още в преддверието. — Познавам тоя човек и съм убеден, че той веднага ще се съгласи...
Този разговор се състоя в края, на май 1857 г. Още в началото на юни Кристиан замина през Бюхен за Хамбург. Неговото отпътуване беше тежка загуба за клуба, градския театър, „Тиволи“и за целия волен дружески кръг в града. Всички, бонвивани начело с доктор Гизеке и Петер Дьолман го изпратиха на гарата и му поднесоха цветя, дори пури, като се смяха, колкото им държаха силите — спомняха си несъмнено всички ония случки, които бе им разказвал Кристиан. Накрая под всеобщо шумно одобрение адвокатът доктор Гизеке забоде на палтото на Кристиан един голям книжен карнавален орден, боядисан златно. Този орден произхождаше от един дом близко до пристанището, една странноприемница, гдето вечер над входната врата гореше червен фенер — място за непринудени срещи, които винаги биваха весели. Връчиха тоя орден на заминаващия Кришан Буденброк за особени заслуги.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
От антрето се позвъни и госпожа Грюнлих, вярна на новия си навик, отиде на площадката на стълбата, наведе се над бяло лакираните перила и надникна към пруста. Но щом долу отвориха вратата, тя изведнъж се наведе още по-ниско, после се дръпна мигновено назад, притисна с една ръка кърпичката си върху устата, прибра с другата полите си и изтича поприведена нагоре. На стълбата за втория етаж срещна мамзел Юнгман и с отмалял глас й пошепна нещо, на което Ида от радостна уплаха отговори на полски нещо като „боже, света Богородице!“
По същото време консулша Буденброк седеше в стаята с пейзажите и с две големи дървени куки плетеше шал, покривка или нещо подобно. Беше единадесет часът преди пладне.
През коленната зала мина прислужницата, почука на стъклената врата, влезе с тромави крачки и предаде на консулшата една визитна картичка. Консулшата пое картичката, понамести очилата си, защото при ръчна работа слагаше очила, и я прочете. После отново дигна очи към руменото лице на момичето, прочете повторно и пак погледна момичето. Накрая каза радушно, но твърдо:
— Какво е това, мила? Какво значи това?
Върху картичката беше напечатано: „Кс. Нопе и с-ие“. Но както Кс. Нопе, така и знакът „и“ бяха задраскани дебело със син молив, та беше останало само „с-ие“.
— Помоли господина да заповяда — каза консулшата, понеже разбра сега, че „с-ие“-то моли да бъде приет.
Момичето излезе! Веднага след това стъклената врата отново се отвори и влезе един възнисък човек, който за миг застана в тъмното дъно на стаята и каза нещо провлечено, което звучеше като:
— Имам честта...
— Добро утро! — каза консулшата. — Няма ли да се приближите?
Тя се подпря леко с ръка върху възглавката на дивана и се понадигна, защото още не знаеше дали е наложително да се изправи съвсем.
— Позволих си... — отговори господинът с радушно напевно и провлечено ударение, като се преви учтиво, пристъпи две крачки напред, след това отново се спря и се огледа, сякаш търсеше място за сядане или закачалка за шапката и бастуна, които бе внесъл в стаята; роговата ръкохватка на бастуна, извита като птичи нокът, беше дълга горе-долу стъпка и половина.