Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Беше мъж на около четиридесет години, с къси ръце и крака и доста пълен; носеше широко отворена връхна дреха от кафяв лоден и светла, пъстра жилетка, която покриваше в мека дъга корема му и върху която блестеше златна часовникова верижка с истински букет, с цяла сбирка от рогови, кокалени, сребърни и коралови висулки; панталоните му имаха неопределен сивозелен цвят, бяха много къси и изглеждаха ушити от необикновено корав плат, тъй като долните им ръбове нямаха гънки и образуваха правилни кръгове около кончовите на късите и широки обуща. Светлорусите му редки мустаци, увиснали като ресни над устата, придаваха на кръглата му като топка глава с чип нос и доста редки, неугледни коси нещо тюленовско. „Мухата“, която непознатият господин носеше между долната устна и брадичката си, в противовес на мустаците му, бе щръкнала малко като четина. Бузите му бяха извънредно дебели, тлъсти, издути и сякаш дръпнати към очите, които те превръщаха в две съвсем тесни, светлосини цепки и в ъглите на които образуваха ситни бръчки. Поради това лицето изглеждаше отекло и имаше някакво смесено изражение от сърдитост и честно, неловко, трогателно добродушие. От малката брадичка се спускаше стръмна линия, която се губеше в тясната бяла вратовръзка — линията на гушава шия, която не би могла да търпи висока корава яка. Долната половина на лицето и шията, тилът и вратът, бузите и носът — всичко преливаше донякъде безформено и подпухнало едно в друго. Поради всички тия подутини цялата кожа на лицето беше обтегната и на отделни места — под долния край на ушите и от двете страни на носа — зачервена и изпръхнала.
В едната от късите бели и тлъсти ръце господинът държеше бастуна, в другата — зелено тиролско шалче, украсено с брадица от дива коза.
Консулшата бе свалила очилата си и се подпираше все още в полуизправено положение върху възглавката на дивана.
— С какво мога да ви услужа? — каза тя вежливо, но твърдо.
Тогава господинът сложи с решително движение шапката и бастуна върху капака на хармониума, потри доволно освободените ръце, погледна чистосърдечно консулшата със светлите си подпухнали очички и каза:
— Моля да простите, уважаема госпожо, че ви дадох такава картичка, нямах друга под ръка. Казвам се Перманедер, Алоис Перманедер от Мюнхен. Може би, уважаема госпожо, сте чували вече името ми от госпожа дъщеря ви...
Той изговори всичко това високо и с доста грубо ударение на своя чепат диалект, пълен с внезапни уплътнения, но с някакво доверчиво примижаване на очните цепки, което като че казваше: „Все ще се разберем някак си... “
Консулшата бе се изправила напълно и пристъпи сега към него с наклонена встрани глава и протегнати ръце.?
— Господин Перманедер? Вие ли сте? Разбира се, дъщеря ми ни е разказвала за вас. Зная колко много сте допринесли, щото престоят й в Мюнхен да бъде приятен и забавен... Но какво ви довея в нашия град?
— Ококорихте се, нали? — каза господин Перманедер, като седна до нея в едно кресло, което тя му бе посочила с изящен жест, и започна да трие доволно с две ръце късите си, заоблени бедра.
— Моля, как казахте? — попита консулшата.
— Облещихте се, нали? — отвърна господин Перманедер, като престана да трие колената си.
— Много мило! — каза консулшата в пълно недоумение и се облегна с престорено задоволство назад, сложила ръце в скута си.
Но господин Перманедер забеляза това: той се понаведе, описа бог знае защо — с ръката няколко кръга във въздуха и каза с голямо напрежение на силите:
— Ама вие, уважаема госпожо, много се... чудите!
— Да, да, драги господин Перманедер, вярно е — отвърна радостно консулшата.
След като се разбраха, настъпи пауза, й за да запълни тая пауза, господин Перманедер каза с деловита въздишка: Тя е една... ама нейсе, запуши я!
— Хм, как, моля? — попита консулшата и светлите й очи се плъзнаха малко встрани.
— Тя е една мътна и кървава! — отвърна господин Перманедер извънредно високо й сурово.
— Много мило — каза успокоително консулшата.
По този начин приключиха и тая точка.
— Смея ли да попитам какво ви е довело толкова далече, драги господине? Истинско пътешествие от Мюнхен дотук...
— Търговийка — каза господин Перманедер, като повъртя късата си ръка насам-натам във въздуха, — дребна търговийка с пивоварната „Валкмюле“, уважаема госпожо.
— Да, вярно, вие търгувате с хмел, драги господин Перманедер! „Нопе и с-ие“, нали? Вярвайте ми, че сегиз-тогиз съм чувала от моя син, консула, много хубави работи за вашата фирма — каза вежливо консулшата, но господин Перманедер отклони: