Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Моят крал, по-точно, вашият крал, ще притежава всички необходими качества, повярвайте ми.
— Пазете се, господин Дербле, пазете се. Вие ме хвърляте в смут и главата ми почва да се мае.
Арамис се усмихна:
— Какви дреболии ви смущават!
— Повтарям ви. Вие ме плашите! Арамис отново се усмихна.
— Но вие се смеете! — учуди се Фуке.
— Ще дойде време, когато и вие ще се смеете. Засега се смея само аз.
— Но обяснете ми, за Бога!
— Когато настъпи часът, ще научите всичко, бъдете спокоен. Вие не сте апостол Петър, а аз не съм Христос, но ще ви кажа: Защо се съмняваш, о неразумни?…
— Боже мой… съмнявам се… съмнявам се, защото не разбирам нищо.
— Значи сте сляп и затова ще се обърна към вас като към апостол Павел: Ще настъпи ден и очите ти ще се отворят!
— Колко бих искал да вярвам в това! — възкликна Фуке.
— Вие не вярвате? А аз десет пъти ви преведох над бездната, в която щяхте да паднете, ако бяхте сам. От генерален прокурор станахте интендант, от интендант — първи министър, от първи министър — всемогъщ дворцов финансист. Не, не — добави Арамис с неизменната си усмивка, — вие не виждате, значи не вярвате.
Епископът стана, канейки се да тръгва.
— Само още една дума — каза Фуке. — Никога не сте говорили така с мен. С толкова самоувереност, или по-точно, с такава дързост!
— За да говориш високо, гласът ти трябва да е свободен.
— И вашият глас е такъв?
— Да.
— Откога?
— От вчера.
— Пазете се, господин Дербле, вие сте много самонадеян!
— Как да не съм самонадеян, като в ръцете си имам власт?
— Значи имате власт?
— Нали вече ви предлагах десет милиона и отново ви ги предлагам.
Развълнуваният Фуке се изправи.
— Не разбирам нищо! Вие казахте, че се каните да сваляте и качвате крале на трона. Сигурно съм полудял или зле съм чул!
— Вие не сте полудял, аз действително казах това.
— Но как можете да говорите подобни неща?
— Можеш с пълно право да говориш за сваляне на корони и за възкачване на нови крале, когато стоиш по-високо от троновете и кралете… земни.
— Значи вие сте всемогъщ? — извика Фуке.
— Казах го и отново го повтарям — отвърна с треперещ глас Арамис. Очите му блестяха странно.
Фуке безсилно падна на креслото и стисна главата си с ръце. Епископът го наблюдава няколко мига като ангел, който се взира в простия смъртен.
— Сбогом! — каза накрая той. — Спете спокойно и изпратете писмото на Ла Валиер. Утре ще се видим, нали?
— Да, утре — отвърна Фуке, разтърсвайки глава като човек, който едва сега е дошъл на себе си. — Но къде ще се видим?
— На разходката на краля, ако ви е угодно.
— Много добре.
Те се разделиха.
Глава четиридесет и втора
БУРЯТА
На другия ден още от сутринта беше мрачно и облачно. За този ден беше определено да стане разходката на краля, затова всички се взираха в небето.
Над дърветата висеше влажна мъгла и слънцето, което едва се виждаше през гъстата пелена, не можеше да я разсее. Нямаше роса по тревата. Лехите бяха сухи, а цветята искаха влага. Птиците пееха по-сдържано от обикновено, сред листата, сякаш застинала гора. Не се чуваше шум и шумолене — диханието на природата, породено от слънцето. Цареше мъртва тишина.
След като се събуди, кралят погледна през прозореца и беше удивен от мрачната природа. За съжаление, всички разпореждания бяха дадени и приготовленията завършени, а най-главното бе, че Людовик много разчиташе на тази разходка, която се очертаваше достатъчно примамлива. Реши без колебание, че времето е без значение и разходката трябва да се състои, след като е обявена.
Впрочем в някои обикнати от Бога земни царства има часове, когато, изглежда, волята на земния крал има влияние над волята божия. Август си бе имал своя Вергилий, който бе казвал: „Цяла нощ вали, а на сутринта зрелищата се връщат.“ Людовик си имаше своя Боало, но той казваше нещо съвсем друго и Бог се отнасяше към него толкова милостиво, колкото към Август.
Людовик изслуша месата както обикновено, макар че споменът за едно създание силно го отвличаше от мисълта за Създателя. По време на службата той неведнъж броеше минутите, после секундите, които го отделяха от щастливия миг, когато трябваше да започне разходката, тоест мига, в който по пътеката трябваше да се зададе принцесата с нейните придворни дами.
От само себе си се разбира, че никой в замъка не знаеше за нощната среща на краля с Ла Валиер. Може би бъбривата Монтале щеше да се раздрънка, ако Маликорн не я беше сплашил, че това не е в неин интерес.
Що се касае до Людовик, той беше толкова щастлив, че почти беше простил вчерашната постъпка на принцесата. Наистина, той по-скоро трябваше да е доволен от нея. Ако не беше онази игра, той не би получил писмото на Ла Валиер. Без това писмо нямаше да има аудиенция, а без тази аудиенция Людовик нямаше да научи нищо. Сърцето му беше изпълнено с толкова блаженство, че в него не оставаше място за досада. Поне не в тази минута.