Романът на Лизи

„Няма да успее — мисли си Скот, докато си обува ботушите. — Ще се убие, ако продължава така.“ После си спомня нечовешкия вой, изтръгнал се от гърдите на брат му, и вече не е толкова сигурен.

Изтичва без палто сред снега, а в главата му се върти мисълта, че вече знае (или поне си мисли, че знае) какво се е случило с Пол. Има едно място, където може да иде, когато неговият татко му причинява болка, и където е завеждал и Пол, след като баща им го е наранявал. И то много пъти. Там изобилства от хубави неща — прекрасни дървета, лековита вода, — но има и лоши. Скот се старае да не попада там посред нощ, а ако все пак се случи, гледа да мирува и да се върне бързо, защото интуицията на детското сърце му подсказва — нощем лошите същества изпълзяват от дупките си. Нощем те дебнат плячката си.

Щом той може да попадне там, толкова ли е трудно да повярва, че нещо (като лошата кръв например) би могло да проникне в Пол, докато е на онова място, а после да излезе навън тук? Нещо, което го е видяло и си го е набелязало за жертва… А може би става въпрос за някакъв вирус, попаднал в носа му и прокрадвал се в мозъка му?

Ако е така, чия е вината? Кой заведе Пол там?

В сайванта Скот хвърля леката верига в количката. Лесно е, отнема му някакви си секунди. Виж, да се оправи с буксирната верига е доста по-мъчно. Тя е грамадаа-а-анска и през цялото време говори на дрънчащия си език, в който има само стоманени гласни. На два пъти тежките брънки се изплъзват от пръстите му — втория път прищипват кожата му, разкъсват я и на дланта му разцъфват кървави цветчета, — ала на третия път най-сетне му се удава да я натовари в количката. Десеткилограмовият товар обаче се приземява не в центъра, а в единия край, в резултат, на което количката се катурва върху крака му, погребвайки го в стомана. Десетгодишният малчуган крещи от болка, извисявайки перфектен сопран, сякаш е кастриран църковен хорист.

— Скутър, смяташ ли да дойдеш преди настъпването на две хилядната година? — вика баща му от къщата. — Размърдай си задника, мързеливо копелепце!

Скот поглежда към къщата (очите му са разширени от ужас), изправя количката и отново се навежда над масивните брънки, лъснали от машинното масло. Синината на крака му ще изчезне чак след месец, а болката ще му остане за цял живот (това е единствената травма, която пътешествията до необикновеното място не могат да изцелят), но в този момент не обръща никакво внимание на болката. Мъчи се да натовари веригата в количката, усеща как по гърба му се стича гореща пот. Долавя острата й миризма и знае, че чуе ли изстрел, това ще означава само едно — мозъкът на Пол е пръснат из мазето, а вината е само негова. Времето се превръща във физическа величина и придобива тежестта на замръзнала пръст. На буксирна верига. Всеки момент Скот очаква да чуе разгневените викове на баща си от къщата, но Спарки не крещи и когато малчуганът вече бута количката към кухнята, озарена от жълта светлина, започва да се страхува от друго — че Пол някак си е успял да се освободи. Не мозъкът на брат му е на пода на мазето, а вътрешностите на баща им — изтръгнати от корема му от същество, което до този следобед беше син на Андрю Ландън. А Пол вече не е в мазето, а някъде из къщата — скрит и дебнещ. В мига, в който Скот пристъпи прага, ще започне кръвният бум. Само че този път той ще е наградата.