Първият крал на Шанара

Бремен притисна по-силно ръка към рамото на приятеля си.

— Не се задълбочавай толкова в нашите очаквания за ковача. Търси други качества. Намери майстора, когото търсим, а останалото остави на мен.

Кинсън кимна. Погледна към Марет, към огромните й тъмни очи, които отвърнаха на погледа му.

— А ти?

— Ние с Марет ще те чакаме тук. Ще се справиш по-добре сам. Ще се движиш по-свободно, ако не си обременен от чуждо присъствие. — Бремен свали ръката си от рамото на пограничника. — Бъди внимателен, Кинсън. Това са твои сънародници, но не и задължително приятели.

Кинсън свали раницата си, провери оръжията си и нагласи внимателно наметката върху плещите си.

— Знам това.

Той стисна ръката на стареца и я задържа. Тя бе станала по-крехка отпреди, костите й бяха като на птичка. Кинсън бързо я пусна.

Тогава, така импулсивно, че по-късно дори не можа да разбере какво го е накарало да го направи, той прегърна Марет, целуна я леко по бузата, обърна се и се запъти надолу по драпирания от нощта склон към града. Отне му повече от час да стигне дотам. Вървеше бавно и внимателно през равнината. Нямаше причина да бърза, а и беше по-добре да не привлича внимание, в случай че някой го наблюдаваше. Постепенно излизаше от мрака и запристъпва към светлината. Усети как температурата на въздуха се покачва, щом наближи сградите и ударите на чуковете и звънът на метала станаха по-силни. Извисяваха се гласове — какофония, която издаваше присъствието на кръчмите, гостилниците и бордеите, сврени между огромните пещи и складове. Над сумтенето и псувните, над глъчката и крясъците се издигаха смехове. Смесицата от усилен труд и нощни удоволствия цареше над всичко в странен дисонанс. В този град няма никакъв ред, реши пограничникът. Никакъв ред. За миг се сети за Марет, за спокойствието, с което го гледаше — сякаш го изучаваше и преценяваше дали е годен за нещо. Странно, но това не го притесняваше. Нещо в погледа й му носеше увереност, чувстваше се добре от мисълта, че тя иска да го опознае по-добре. Не му се беше случвало преди, дори с Бремен. Но Марет беше различна. Бяха се сближили доста за последните две седмици по пътя към Дехтера. Бяха разговаряли не за настоящето, а за миналото, за времето, когато са били младежи и за това какво им бе донесла зрелостта. Разказаха историите си и откриха, че имат много общи неща. Споделянето не беше много типично за него. Бяха научили едни и същи уроци от живота и бяха стигнали до еднакви заключения. Възгледите им за света бяха сходни. Бяха доволни от това кои са и какво представляват и приемаха факта, че са различни от останалите. Не им пречеше да живеят в самота, да пътуват, да изследват непознатото, да откриват новото. Бяха прекъснали връзките със семействата си преди много време. Бяха свалили кожите си на цивилизовани хора и навлекли наметките на скиталци. Гледаха на себе си като на изгнаници по свой собствен избор и приемаха, че така е най-добре.