Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
— Успокоение — тя произнесе думата по някакъв мрачен, безнадежден начин.
— Ти дойде при мен, за да откриеш истината за себе си, Марет — продължи внимателно Бремен. Може и да не си мислила по този начин, но точно това направи. Дойде да търсиш помощ за своята магия, за силата, от която нито можеш да се отървеш, нито да живееш без нея. Това е невероятно, ужасяващо бреме, но по-лошо от него е бремето на истината, която криеш. Мога да усетя оттук как ти тежи, дете. Носиш го като вериги, намотани около тялото ти.
— Ти наистина знаеш — прошепна тя настойчиво. Тъмните й очи бяха огромни и втренчени.
— Чуй ме. Твоите вериги са се преплели сложно една в друга — истината, която криеш, и магията, която те плаши. Разбрах го от пътуването с теб, от наблюденията ми, от тревогите, които сподели. Ако искаш да се освободиш от оковите на магията, първо трябва да извадиш наяве истината, която криеш в сърцето си. Истината за родителите ти. За раждането ти. За това коя си и каква си. Кажи ми, Марет.
Тя поклати мрачно глава, сведе поглед, ръцете й обгърнаха дребното й тяло, сякаш да го стоплят.
— Кажи ми — настоя той.
Тя преглътна сълзите, опита се да овладее внезапно появилото се треперене и вдигна лице към звездната светлина.
После бавно, колебливо, започна да говори.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
— Не се страхувам от теб — беше първото, което каза. Думите напираха и като че ли с изричането им тя отпушваше скрит източник на сила. — Може да си помислиш така, щом чуеш, каквото имам да ти казвам, но ще сгрешиш. Не се страхувам от никого.
Бремен беше изненадан от това изявление, но не го показа.
— Нищо не предполагам за теб, Марет.
— Може би съм дори по-силна от теб — добави тя предизвикателно. — Магията ми може би е по-мощна от твоята, затова нямам причини да се страхувам. Ако решиш да ме изпиташ, ще съжаляваш.
Той поклати глава и отвърна:
— Не мисля да те подлагам на изпитание.
— Когато чуеш всичко, може би ще мислиш другояче. Може да решиш, че си длъжен. Може да се почувстваш застрашен. — Тя пое дълбоко дъх. — Не разбираш ли? Нищо между нас не е такова, каквото изглежда! Може би сме врагове, които нямат избор, освен да се изправят един срещу друг!
Той обмисли думите й за момент, после каза:
— Не мисля така. Но ми кажи каквото трябва. Не ми спестявай нищо.
Тя се втренчи в него безмълвно, сякаш се опитваше да реши доколко е откровен, да открие истинското намерение, което се криеше зад настойчивостта му. Дребното й тяло беше свито, а огромните й тъмни очи бяха станали по-дълбоки, приличаха на езера, които ясно отразяваха бушуващите в нея емоции.
— Никога не съм знаела нищо за родителите си — каза тя. — Майка ми е умряла при раждането, а баща ми е заминал още преди това. Никога не съм ги познавала, нито съм ги виждала, нямам спомен да са били с мен. Научих за тях, защото хората, които ме отгледаха, съвсем ясно показваха, че не съм тяхно дете. Не го правеха по неприятен начин, но бяха твърди, сурови хора, работили цял живот, за да получат онова, което имаха, и смятаха, че така трябва да бъде с всеки. Аз не бях тяхна и затова и те не предявяваха претенции към мен. Грижеха се за мен, но аз не им принадлежах. Принадлежах на хора, които бяха или мъртви, или изчезнали. Бях много малка, когато разбрах, че майка ми е умряла. Хората, които ме отгледаха, не криеха това. Говореха за нея от време на време и когато пораснах достатъчно, за да почна да питам, ми я описаха. Била е дребна и тъмна като мен. Била е красива. Обичала е да се занимава с градинарство и да язди. Явно я смятаха за добър човек. Живяла е в тяхното село, но за разлика от тях е пътувала и до други части на Южната земя и е видяла нещо от света. Не се е родила в селото, дошла е от някъде другаде. Така и не разбрах откъде. Нито пък защо. Мисля, че може да не е казала на никого. Дори и да имам други роднини из Южната земя, така и не научих за тях. Вероятно хората, които ме отгледаха, също не са ги познавали.
Тя замълча за миг, но погледът й остана фиксиран в стареца.
— Осиновителите ми имаха две деца, и двете по-големи от мен. Обичаха ги и се стараеха те да се чувстват част от семейството. Взимаха ги на гости, на излети и събирания. Но не и мен. Още от самото начало разбрах, че не съм като тях. Аз трябваше да оставам в къщата, да я наглеждам, да помагам в къщната работа, да изпълнявам каквото ми се каже. Позволяваха ми да си играя, но винаги съм знаела, че при мен не е същото, както при брат ми и сестра ми. Когато пораснах, разбрах, че моите нови родители са били притеснени за мен по причини, които не разбирах. Имаше нещо в мен, към което се отнасяха с недоверие или неодобрение. Предпочитаха да си играя сама, отколкото с брат си и сестра си и аз най-често постъпвах така. Даваха ми храна, дрехи и подслон, но бях гостенка в дома им, а не член на семейството. Не бях като двете им деца. Знаех го.