Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Той я остави насаме с мислите и за известно време, като се опитваше да събере своите собствени. Не искаше да действа прибързано. Ставаше въпрос за доста деликатна материя и ако тя почувстваше принуда, щеше да се затвори напълно в себе си. И все пак имаше някакво решение и то трябваше да бъде намерено сега.
— В нощи като тези мисля за детството си — каза той накрая, като не гледаше към нея, а към билото на хълмовете и звездите, увиснали над тях. Усмихна се и продължи: — О, сигурно ти се струва, че някой толкова стар като мен, никога не е бил малко момче. Но аз бях. Живеех в хълмист район под Леа с дядо си, който беше голям майстор леяр. Дори когато остаря, ръцете му си останаха все така здрави, а зрението — остро. Можех да го гледам с часове, възхитен от ловкостта и търпението му. Той обичаше баба ми и когато тя умря, той каза, че е отнесла със себе си и част от него, която нищо не може да му върне обратно, но че болката от загубата е изкупена от времето, прекарано заедно. Каза, че е получил мен на нейно място. Беше прекрасен човек.
Погледна към Марет и видя интерес в очите й.
— Но виж, родителите ми бяха съвсем друго нещо. По нищо не приличаха на дядо. Не бяха способни да се задържат за дълго на едно място през целия си кратък живот и не бяха наследили нищо от отдадеността му към занаята. Винаги бяха в движение, винаги променяха нещо, търсеха новото, различното. Оставили са ме при дядо скоро след раждането ми. Не бяха намерили време за мен. — Той сбърчи чело. — Дълго негодувах срещу това, но накрая успях да проумея, че с децата и родителите е така. Едните разочароват другите неволно и без да го съзнават и минава доста време, докато това се превъзмогне. Така беше и с моите родители и решението им да ме оставят.
— Но ти си бил в правото си да очакваш родителите ти да бъдат до теб, докато си дете — обади се Марет.
Бремен се усмихна.
— И аз смятах така. Но детето невинаги разбира сложността на избора на възрастните. Най-голямата надежда в живота на едно дете е, че неговите родители ще се опитат да направят най-доброто за него, но трудността е точно в това да решиш кое е най-добро. Моите родители знаеха, че няма да е добре да израсна по пътищата с тях, защото нямаше да могат да ми отделят вниманието, от което се нуждаех. Те рядко отделяха внимание дори един на друг. И така, оставиха ме при дядо, който ме обичаше и се грижеше за мен така, както те не биха могли. Това беше правилният избор.
Тя помисли малко върху думите му и каза:
— Но това е оставило следа у теб.
Той кимна.
— За известно време, но не особено трайна. Може би дори ме закали. Не претендирам, че съм разбрал. Ние растем по възможно най-добрия начин при обстоятелствата, в които сме поставени. И каква полза има да умуваме над това след години? Най-добре е просто да се опитаме да разберем защо сме такива, каквито сме, и тогава да се постараем да станем по-добри с помощта на наученото.
Настъпи дълга тишина, щом се обърнаха един към друг, изражението на лицата им добре се различаваше на светлината на звездите и луната.
— Говориш за мен, нали? — каза накрая Марет. — За моите родители, за моето семейство.
Лицето не Бремен не трепна.
— Не ме разочароваш, Марет — каза той меко. — Интуицията не те подвежда.
Дребните й черти се изопнаха.
— Аз наистина се възмущавам от родителите си. Изоставиха ме да расна при непознати. Не е било по вина на мама; тя е умряла при раждането ми. Не зная нищо за баща си. Може би и той не е бил виновен. — Тя поклати глава. — Но това не променя начина, по който се чувствам. Нито факта, че съм била изоставена.
Бремен се наведе напред, имаше нужда да се помести, за да не се схванат мускулите и ставите му. Тези дни болките се появяваха по-често и все по-трудно ги пропъждаше. Не е така с глада обаче, помисли си той с ирония. Добре дошла, старост. Дори Друидският сън вече нямаше силата да го поддържа.
Очите му потърсиха нейните.
— Смея да предположа, че имаш и друга причина да се гневиш на родителите си, освен това, което ми каза. Смея да предположа, че гневът тежи на сърцето ти, като огромен камък, който не можеш да поместиш. От много време той предопределя живота ти. Той те е изпратил в Паранор. Той те е изпратил и при мен.
Зачака, като остави думите му да попият в съзнанието й и й позволи да надзърне в очите му. Искаше тя да разбере, че той не е врагът, когото търси, защото Марет правеше точно това — търсеше си враг. Искаше да приеме мисълта, че той може да и бъде приятел, ако му позволи. Искаше да му се довери, да разкрие и последната истина, която пазеше толкова внимателно.
— Ти знаеш — отвърна тихо тя.
Той поклати глава.
— Не. Просто предполагам, нищо повече. — Усмихна се изморено. — Но бих искал да зная. Бих искал да ти предложа някакво успокоение, ако мога.