Първият крал на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първият крал на Шанара». Краткое содержание книги:
Докато Джърли, Тей и Прейа се впускат в издирване на Черния елфически камък, Бремен и Кинсън се заемат с дори по-опасна задача — да съберат знанията и технологиите, необходими за създаването на могъщо оръжие. Оръжие, способно да сломи Господаря на Магията и завинаги да го прогони от света. А през това време войната неумолимо надвисва над народите на джуджетата и елфите и съдбата им сякаш е предопределена. Дали Джърл ще събере достатъчно кураж, за да поеме спасението на расите в свои ръце? Ще успее ли Бремен да изпълни задачата на живота си? „Първият крал на Шанара“ ще ви въвлече във вълнуващо пътешествие, изпълнено с битки, магия и приключения…
Затова сега той изпитваше известна доза облекчение от изненадата, с която тя бе отвърнала на целувката му. Целувка така неочаквана, че за миг бе успяла да проникне отвъд защитните й зидове. Той извика в съзнанието си изражението на лицето й в момента на отдръпването му. Видя отново как ръцете й се бяха обвили отбранително около дребното й тяло.
Кинсън се усмихваше на себе си, докато вървеше. Дехтера вече беше близо, сега вече различаваше стените и покривите на отделни сгради, от прозорците и вратите струеше светлина, по тесните пасажи пробягваха плъхове, а улиците гъмжаха от бездомници. Работници сновяха насам-натам по задачите си през знойна пелена от пепел. Той изгони мислите за Марет от съзнанието си. Вече не можеше да се занимава с тях, задачата, която го очакваше, изискваше пълното му внимание. За Марет щеше да има време по-късно. Остави спомена за очите й още малко в съзнанието си, преди да прогони и него.
Тръгна бавно по една от главните улици на града, като изучаваше сградите и хората, които се тълпяха около него. Намираше се в работнически квартал, сред множество складове и хранилища. Магарета теглеха плоски талиги, натоварени с метални остатъци за претопяване и повторно изковаване в пещите. Оглеждаше ръждивите, порутени сгради. Мина през район с по-малки ковачници, обслужвани от по един ковач. Инструментите и леярските форми в тях изглеждаха съвсем примитивни и явно служеха само за по-прости поръчки, затова не спря край тях. Подмина купчини шлака и старо желязо, грамади от стари строителни греди и цяла редица изоставени сгради. От каналите и отпадъчните ями се разнасяше отвратителна воня и той побърза да отмине. Сенки потрепваха и скачаха в сиянието от пещите и уличните лампи; дребни създания се стрелкаха от скривалищата си и после отново изчезваха. Хората, с които се разминаваше, вървяха приведени и изглеждаха изтощени — работници цял живот, бъхтещи непрестанно от надница до надница, докато смъртта изиска душите им. Малцина си правеха труда да вдигнат очи към него. Никой не говореше.
Той продължи към центъра на града, задушната нощ напредваше бавно, наближаваше полунощ. Кинсън хвърляше поглед през вратите и прозорците на кръчмите и гостилниците, като се чудеше къде да влезе. Най-накрая избра една-две, подходящи за целта му — постоя достатъчно дълго, за да послуша разговорите, да поразпита, да си поръча нещо за пиене, когато се наложи, и после продължи. Въпросите бяха — кой е най-добрият ковач в града, кой е най-големият майстор в занаята. Всеки път получаваше различни отговори, продиктувани от различни съображения. Като започна с имената, повтаряни най-често, Кинсън спря при няколко средни по големина ковачници, за да разпита и ковачите, които работеха там. Някои му отвърнаха само с изсумтяване и пълно пренебрежение. Други се оказаха по-словоохотливи. Един-двама отговориха доста уклончиво. Кинсън слушаше, усмихваше се любезно и после продължаваше по пътя си.
Полунощ дойде и отмина.
— Той няма да се върне тази нощ — каза Бремен, загледан в града, наметалото му бе увито плътно към слабото му тяло въпреки жегата.
Марет стоеше до него и мълчеше. Бяха гледали как пограничникът върви към града, докато силуетът му съвсем не се разтопи в сгъстяващия се мрак. Дори тогава не помръднаха, продължиха бдението си, сякаш стояха на стража. Над тях в небето засияха звездите и месечината, ясно видими от хълма, но не и от покрития с дим град долу.
Бремен се обърна, пристъпи няколко крачки вляво и седна сред туфа мека гъста трева, за да отпочинат старите му кости, и въздъхна със задоволство. Внезапно осъзна, че се задоволява с все по-малко. Мина му мисълта за храна, но реши, че всъщност не е гладен. Погледна към Марет, която дойде и седна до него неканена, озъртайки се в мрака, сякаш нещо я дебнеше.
— Искаш ли да хапнеш нещо? — попита я той, но тя поклати глава. Беше потънала в мислите си, може би изгубена отново в миналото или пък опитваща се да разгадае бъдещето — беше се научил да разпознава този поглед. Винаги отнесена някъде другаде, обладана от неспокоен дух и измъчвана от вечна неудовлетвореност, това беше Марет.