Първият крал на Шанара

Застанал на изток заедно с Бремен и Марет, там, където мракът вече властваше над ниските възвишения и сенките започваха да прорязват долината, Кинсън Рейвънлок се взираше безмълвно към мястото, до което бяха стигнали след дълго пътуване.

Дехтера беше индустриален град, лесно достъпен от другите главни градове на Южната земя, разположен в близост до мините, които обслужваха нуждите му. Беше голям, по-голям от всяко поселище на север, от пограничните градове, дори от тези на джуджетата и елфите, и от всички, освен най-големите тролски градове. В Дехтера имаше много хора, къщи и магазини, но най-многобройни бяха пещите. Те горяха без прекъсване, скупчени на гроздове из целия град. През деня можеха да бъдат открити по стълбовете гъст дим, който се издигаше от техните комини, а през нощта — по яркото, горещо сияние от отворената им паст. Те поглъщаха жадно дървата и въглищата, с които се захранваше топенето на рудата, преминаваща към техните търбуси, за да бъде втечнена и да добие форма. Чуковете и наковалните на ковачите звънтяха и хвърляха искри по всяко време на деня. Дехтера бе град на безкрайните багри и звуци. Дим, жега и пепел изпълваха въздуха и се наслояваха по сградите и хората. Сред градовете на Южната земя той бе най-мърлявият член на фамилия, която по-скоро се нуждаеше от него, отколкото го харесваше и по-често го товареше с бреме, отколкото прегръщаше и никога дори и не бе помисляла да погледне на него с нещо подобно на гордост или надежда.

Този град е доста странен избор за изковаване на талисмана, за кой ли път си помисли Кинсън Рейвънлок. Защото това беше място, в което нехаеха за ирационалното. Град, който оцеляваше благодарение на труда и рутината, прословут с негостоприемството си към друидите и към всяка магия. И все пак бяха тук. Бремен се беше възпротивил, когато преди няколко дни пограничникът за първи път спомена за съмненията си, че ще открият човека, който им бе нужен.

Който и да е той, добави Кинсън, защото, макар че друидът бе благоволил да им каже къде отиват, не си беше направил труда да им обясни при кого.

Отне им почти две седмици да стигнат дотук. Коглин беше дал на Бремен формулата за изготвянето на металната сплав, необходима за изковаването на меча. На раздяла той си беше все така скептичен и упорит, като си взе сбогом с тях с пълната увереност, че никога повече няма да ги види. Те приеха отказа му с уморено примирение и потеглиха отново за Сторлок по същия път през Дарклин Рийч. Само тази част от пътуването им отне почти седмица. Щом пристигнаха в Сторлок, си осигуриха коне и продължиха с тях през равнините. Армията на Северната земя бе минала на юг от тях, заета с преследването на джуджетата из Улфсктааг. Въпреки всичко, Бремен се притесняваше да не би силите им все още да са разгърнати извън Анар и поведе спътниците си чак до планината Рун и тогава свърнаха на юг покрай бреговете на Езерото на дъгата. Той смяташе, че толкова на запад от Анар шансът да срещнат слугите на Господаря на Магията е малък. Прекосиха Сребърната река и заобиколиха Мъгливото блато, преди да навлязат в Батълмаунд. Пътуваха бавно и предпазливо, защото този район беше опасен, дори и без изчадията на Брона, и нямаше никакъв смисъл да се поемат излишни рискове. В Батълмаунд живееха същества, родени от стара магия, сродни на онези, които обитаваха Улфсктааг. И макар че Бремен знаеше за присъствието им, както и начин да ги победи, по-добре беше въобще да ги избягват.