Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Наемникът се усмихна леко. Натаниел отвърна на усмивката.
— Господарят Нуда — каза наемникът — ви очаква. Добре ще е да не се бавим. — Той влезе в стаята; сграбчи Натаниел и Кити за ръцете и ги поведе към вратата.
— Луд ли си? — извика Кити. — Демоните застрашават всички ни, а ти им служиш по собствено желание.
Наемникът се спря на прага.
— Не по собствено желание — каза той с дълбокия си мек глас. — Но трябва да съм реалист. Силата на демоните нараства с всяка изминала минута. Преди да се зазори, цял Лондон ще е в пламъци, а онези, които им се противопоставят ще умрат. Аз искам да оцелея.
Натаниел се сгърчи в желязната хватка.
— Шансовете не са на наша страна, но можем да надделеем. Размисли, преди да е станало прекалено късно!
Брадатото лице се наведе по-наблизо. Зъбите се оголиха.
— Не си видял това, което видях аз. Тялото на Куентин Мейкпийс седи на златния стол с ръце, сключени върху дебелия му корем. Лицето му само се усмихва и усмихва. Един по един магьосниците от ценното ти правителство биват довеждани пред него. На някои позволява да си тръгнат и те отиват в пентаграмата, за да получат демон. Онези, които си хареса ги извиква, те се приближават към стола му безсилни като зайци и той се навежда напред… — Челюстите на наемника изтракаха при затварянето. Кити и Натаниел потрепериха. — След това поглажда елечето си и се обляга усмихнато. А демоните около него вият като вълци.
Натаниел преглътна.
— Не е приятно. Но дори и при това положение, с тези твои ботуши сигурно можеш да…
— Аз виждам на всичките седем нива — каза наемникът. — Виждам силата в онази стая. Би било самоубийство да се противопоставя. Освен това със силата идва и печалбата. На демоните им трябват човешки помагачи; тук има много неща, които те не разбират. Предложиха ми богатство, ако им служа, а и това момиче също има избор. Кой знае, при сътрудничеството с господаря Нуда, може и да процъфтим… — Той протегна покритата си в ръкавица ръка и докосна врата на Кити. Тя се отдръпна с ругатня. У Натаниел се надигна сляп гняв, но той го потисна.
Наемникът не проговори повече. Ръцете в ръкавици ги сграбчиха за яките; здраво, но без излишна грубост. Те бяха изведени през вратата и тръгнаха нагоре по коридора. В далечината чуха силно бръщолевене и ломотене, какофония от викове и писъци — цялостният звук на свърталището на демоните.
Натаниел беше много спокоен. Изгледите вече бяха толкова мрачни, че страхът бе изчезнал. Грозеше ги най-лошото, смъртта беше неизбежна и въпреки това той не се тревожеше. Последният му разговор с Кити бе разпалил огън у него. На Натаниел му се струваше, че тя бе изгорила всичките му останали емоции. Главата му все още се въртеше от разкритията й за миналото на Бартимеус, но именно нейният собствен пример го вдъхнови при настъпването на кризата. Почти нямаше значение, че тя залагаше надеждите си на Портата на Птолемей — един мираж, фантом, детска приказка, която всички разумни магьосници отдавна пренебрегваха. Най-вече погледът в очите й, докато говореше, го очарова. Там грееше вълнение, удивление и вяра — чувства, които Натаниел почти бе забравил. Сега, накрая, тя му ги припомни и той й беше благодарен. Почувства се пречистен, почти нетърпелив за предстоящото. Той хвърли кос поглед към Кити: лицето й беше бледо, но спокойно. Надяваше се, че няма да прояви слабост пред нея.
Очите му се стрелваха настрани, докато вървяха, поемайки познатите неща от коридорите на Уайтхол, маслените картини, гипсовите бюстове в нишите, облицованите стени и светлините, произвеждани от дяволчетата. Минаха покрай стълбищата, които водеха към трезорите, в най-далечния от които се намираше Жезълът. Натаниел инстинктивно се дръпна натам. Хватката на яката му се стегна. Завиха зад последния ъгъл.
— Ето — прошепна наемникът. — Нека тази гледка сложи край на мечтите ви.
По време на отсъствието им демоните не бяха стояли бездейно. Залата на статуите — в продължение на стотици години спокойно място за срещи на Съвета — бе променена от новите си управници. Навсякъде имаше движение, шум, безразборна врява. За секунда сетивата на Натаниел отказаха.
Кръглата маса и столовете бяха махнати от средата на стаята. Сега масата се намираше до далечната стена, а върху нея беше златният стол. На него се бе отпуснал Нуда, великият демон, временно заситен. Единият му крак се поклащаше върху подлакътника на стола, а другият се простираше напред. Ризата на Мейкпийс бе измъкната от панталона и висеше свободно около подутия стомах. Очите блестяха; устата бе неестествено разтеглена — изморено усмихната, като на някой, който наскоро бе изял нещо вкусно. Върху масата около него лежаха няколко странни парцала и дрехи.