През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
— Но сигурно се е чуло силно пращене. Може би сте вдигали голяма врява.
— О, не. Толкова бяхме увлечени във фокусите, че, дори напротив, седяхме много тихо. Може би крадците са затворили вратата.
— Естествено, че не са я държали отворена. Може би дори са пуснали и резето, да не би внезапно да бъдат изненадани.
— В такъв случай нищо не бихме могли да чуем.
— Напротив! В къщата няма тухлени стени, а само плетени. Би трябвало да сте чули отварянето на шкафчето. Предполагам, че… хм!
Приближих се към прозореца. Беше достатъчно голям, че през него да мине немного пълен мъж. А и шкафчето беше достатъчно малко, за да може да бъде изнесено и върнато през прозореца.
— Е да, да идем вън! — казах аз, излизайки от стаята. Отидохме зад къщата.
— Оглеждал ли си прозореца отвън? — попитах аз гостилничаря.
— Не. И през ум не ми е минавало! Шкафът висеше в стаята. И кражбата е извършена там, какво би могло да се намери тук?
— Вероятно търсенето все пак няма да е напразно, както ти мислиш. Хайде да видим! Но оставете това на мен. Не се приближавайте много до прозореца. Може да заличите следите.
Като стигнах до мястото под прозореца, другите двама останаха малко по-назад. Плътно до стената растеше буйна коприва. Точно под прозореца тя беше стъпкана.
— Погледни! — казах аз. — Виждаш ли, че някой е излизал през прозореца.
— Но сигурно преди доста време. Може би е било някое от моите момчета.
— Не. Не е било момче, защото тук, в меката почва, се вижда отпечатък от голям мъжки ботуш. А не е било и преди много време. Пречупените стебла не са увехнали, само са им провиснали листата. Според мен са били пречупени вчера вечерта. Стъпките също са пресни. Ръбовете им би трябвало да са изсъхнали, ако следите са отпреди.
— Как разбра всичко това! — каза смаян гостилничарят.
— Необходими са само зорки очи и трябва малко да се помисли. Погледни тук! Това е мястото, където е било сложено шкафчето. То сигурно се е изцапало от влажната земя, но умните крадци въпреки тъмнината хубаво са го избърсали.
— А това откъде знаеш?
— Много просто, по шкафчето няма и следа от кал. Хайде да видим по-нататък!
Продължих да търся следи по земята. Но напразно. Извадих ножа си и приведох копривата ниско до земята. Като я отместих, огледах внимателно само празното място. Можеше да има нещо между стеблата. Правилно бях предположил. На две места блестяха някакви златисти предмети. Беше един тънък пръстен с тюркоаз и голяма златна обеца с почти цол и половина диаметър. Жените по тези места носеха такива големи обеци.
— Погледни — казах аз на гостилничаря. — Негодниците все пак са изпуснали нещо тук. Познати ли са ти тези вещи?
— Ах! На жена ми са. Дали и другата обеца не е тук?
— Помогни ми да я потърсим!
Но всички усилия бяха напразни. Не намерихме нищо повече. Вече знаехме как е извършена кражбата. Негодниците се бяха страхували, че шумът може да бъде чут. Затова единият от тях беше излязъл през прозореца, а другият му беше подал шкафчето, за да го отвори вън.
За всичко останало можехме да говорим и вътре, затова отново се отправихме към стаята. Преди това обаче се отбихме за малко да видим конете.
Вече бяха изведени от езерото и отново оседлани. Стояха на брега с вързани пред муцуните торби със зоб и ядяха деликатесната за тях трошена царевица. Казах на ратаите, че могат да оставят конете тук, където въпреки близостта на рибарника нямаше толкова много мухи и комари, както в мръсния двор. Както скоро се оказа, беше истинско щастие, че ми бе хрумнала тази идея.
Тъкмо бяхме влезли в стаята и се канехме да сядаме, видяхме, че в двора влизат двама конници. Не изглеждаха особено порядъчни. Конете им нищо не струваха, а освен това бяха видимо изтощени — стари кобили, за които не бих дал и петдесет марки. Двамата мъже подхождаха за тези животни, толкова окъсани и изпаднали изглеждаха.
— Идват ти нови гости — каза Халеф на гостилничаря.
— Не ме е грижа за тях — отвърна той. — Ще ги отпратя.
— Редно ли е да го правиш, щом имаш странноприемница?
— Кой би могъл да ми забрани да отпратя някого, който не е добре дошъл тук?
Той тръгна да излиза, за да изпълни намерението си. Аз обаче го хванах за ръката и го задържах.
— Стой! — казах му аз. — Остави ги да влязат!
— Защо?
— Искам да чуя какво ще кажат.
— Познаваш ли ги?
— Да. Но те в никакъв случай не бива да разберат, че ние сме тук. Затова не бива да видят нито нас, нито конете ни.
— Това лесно може да се избегне. Просто трябва да влезете в спалнята ми, докато си тръгнат.