През дебрите на Балкана

— Как разбра всичко това! — каза смаян гостилничарят.

— Необходими са само зорки очи и трябва малко да се помисли. Погледни тук! Това е мястото, където е било сложено шкафчето. То сигурно се е изцапало от влажната земя, но умните крадци въпреки тъмнината хубаво са го избърсали.

— А това откъде знаеш?

— Много просто, по шкафчето няма и следа от кал. Хайде да видим по-нататък!

Продължих да търся следи по земята. Но напразно. Извадих ножа си и приведох копривата ниско до земята. Като я отместих, огледах внимателно само празното място. Можеше да има нещо между стеблата. Правилно бях предположил. На две места блестяха някакви златисти предмети. Беше един тънък пръстен с тюркоаз и голяма златна обеца с почти цол и половина диаметър. Жените по тези места носеха такива големи обеци.

— Погледни — казах аз на гостилничаря. — Негодниците все пак са изпуснали нещо тук. Познати ли са ти тези вещи?

— Ах! На жена ми са. Дали и другата обеца не е тук?

— Помогни ми да я потърсим!

Но всички усилия бяха напразни. Не намерихме нищо повече. Вече знаехме как е извършена кражбата. Негодниците се бяха страхували, че шумът може да бъде чут. Затова единият от тях беше излязъл през прозореца, а другият му беше подал шкафчето, за да го отвори вън.

За всичко останало можехме да говорим и вътре, затова отново се отправихме към стаята. Преди това обаче се отбихме за малко да видим конете.

Вече бяха изведени от езерото и отново оседлани. Стояха на брега с вързани пред муцуните торби със зоб и ядяха деликатесната за тях трошена царевица. Казах на ратаите, че могат да оставят конете тук, където въпреки близостта на рибарника нямаше толкова много мухи и комари, както в мръсния двор. Както скоро се оказа, беше истинско щастие, че ми бе хрумнала тази идея.

Тъкмо бяхме влезли в стаята и се канехме да сядаме, видяхме, че в двора влизат двама конници. Не изглеждаха особено порядъчни. Конете им нищо не струваха, а освен това бяха видимо изтощени — стари кобили, за които не бих дал и петдесет марки. Двамата мъже подхождаха за тези животни, толкова окъсани и изпаднали изглеждаха.

— Идват ти нови гости — каза Халеф на гостилничаря.

— Не ме е грижа за тях — отвърна той. — Ще ги отпратя.

— Редно ли е да го правиш, щом имаш странноприемница?

— Кой би могъл да ми забрани да отпратя някого, който не е добре дошъл тук?

Той тръгна да излиза, за да изпълни намерението си. Аз обаче го хванах за ръката и го задържах.

— Стой! — казах му аз. — Остави ги да влязат!

— Защо?

— Искам да чуя какво ще кажат.

— Познаваш ли ги?

— Да. Но те в никакъв случай не бива да разберат, че ние сме тук. Затова не бива да видят нито нас, нито конете ни.

— Това лесно може да се избегне. Просто трябва да влезете в спалнята ми, докато си тръгнат.