Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Хората в Санд Крийк, Илинойс, бяха включени в програмата за помощи, но тъй като за тях не можеше да се намери никаква храна в празните хамбари на страната, зърното за посев на фермерите в Небраска беше конфискувано под трескав натиск, по заповед на Комисията по унификация, и влак №194 беше откарал незасятата реколта и бъдещето на хората в Небраска, за да бъдат изядени от тези в Илинойс. „В тази просветителска епоха — беше казал Юджийн Лоусън по радиото, — най-после разбрахме, че всеки един от нас е пазач на брата си“.
— В нестабилен период като сегашния — говореше Джеймс Тагарт, докато тя гледаше картата — е опасно да се окажем принудени да пропускаме дни за заплата и да натрупваме закъснения при изплащането на надници в някои от районите — временно състояние, разбира се, но…
Тя се разсмя.
— Планът за обединение на железниците не работи, нали, Джим?
— Моля?
— Трябва да получиш голямо парче от брутния приход на „Атлантик саутърн“ от общия фонд в края на годината, само дето няма да има никакъв брутен приход, който да приберат, нали?
— Това не е вярно! Само дето банкерите саботират плана. Тия копелета, които ни даваха заеми едно време без никакви гаранции, освен собствената ни железопътна компания, сега отказват да ми дадат мизерни няколкостотин хиляди, краткосрочно, само за да оправя няколко ведомости за заплати, при условие, че мога да им предложа като гаранция цялото оборудване на всички железници в страната!
Тя се смееше.
— Неизбежно беше! — викна той. — Не планът е виновен, че няколко души отказват да носят справедливия дял от товара ни!
— Джим, само това ли искаше да ми кажеш? Ако е това, ще тръгвам. Имам работа.
Очите му се стрелнаха към часовника.
— Не, не е само това! Трябва спешно да обсъдим ситуацията и да стигнем до решение, което…
Тя изслуша, без да му обръща внимание, последвалия поток от общи приказки, питайки се каква е целта му. Съобразяваше се с времето и същевременно го губеше — тя беше сигурна, че я държи тук с някаква конкретна цел — и в същото време беше сигурна, че я задържа заради самото й присъствие. В него имаше нещо ново, което беше започнала да забелязва след смъртта на Черил. Беше се втурнал към нея, беше нахлул без предизвестие в апартамента й същата вечер, когато тялото на Черил беше открито и историята за самоубийството й — разказана от някаква социална работничка, която стана негов свидетел — заля страниците на вестниците. „Необяснимо самоубийство“ го бяха нарекли вестниците, неспособни да открият какъвто и да е мотив. „Не беше моя вината!“ — беше извикал той, сякаш тя беше единственият съдия, когото трябваше да умилостиви. „Не можеш да ме обвиняваш! Не можеш!“ Той трепереше от ужас, и все пак тя беше хванала няколко отправени крадешком погледа, които изразяваха немислимото — оттенък на триумф.
— Махай се оттук, Джим — беше всичко, което му каза.
Оттогава не беше споменавал пред нея за Черил, но беше започнал да идва в кабинета й по-често от обикновено, спираше я по коридорите за кратки, безцелни разговори, и всички тези моменти се бяха слели в нещо, което й вдъхваше необяснимо чувство: той като че ли се хващаше за нея за подкрепа и защита срещу някакъв безименен ужас, а ръцете му се плъзваха, за да я прегърнат и да й забият нож в гърба.
— Горя от желание да чуя мнението ти — настоятелно повтаряше той, докато тя гледаше встрани. — Изключително важно е да обсъдим ситуацията, а ти… ти не си казала нищо — тя не се обърна. — Не че няма пари, които да се изкарат в железопътния бизнес, но… — тя го изгледа остро; неговите очи избягаха встрани.
— Искам да кажа, трябва да се определи някаква конструктивна политика — монотонно и бързо продължаваше той. — Нещо трябва да се направи… от някого. При извънредно положение…
Тя знаеше каква мисъл се опитва отчаяно да избегне той, какво й намеква, и все пак не иска тя да го признае или да го обсъжда. Знаеше, че вече не могат да се поддържат никакви влакови разписания, никакви обещания, никакви договори, че редовните влакове се отменят без предупреждение и се превръщат в специални аварийни влакове, изпращани от необясними заповеди към необясними дестинации, и че заповедите идват от Къфи Мийгс, единственият съдник на спешните ситуации и общественото благоденствие. Знаеше, че фабриките затварят врати — някои от тях, защото машините им не работят поради липса на суровини, които не са получили, други — с пълни складове стока, която не могат да доставят. Знаеше, че старите индустрии, гигантите, които бяха изградили мощта си с целенасочена политика, планирана с години напред, сега съществуваха според моментни капризи, които не можеха нито да предвидят, нито да контролират. Знаеше, че най-добрите сред тях, тези с най-голям обхват и най-сложни функции, си бяха отишли отдавна, а онези, които още се бореха да произвеждат — се бореха свирепо, за да запазят законите от една епоха, в която производството е било възможно — а сега вписваха в договорите си клауза, срамна за наследник на Нат Тагарт: „Ако транспортът позволява“.