Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Не… нищо — рече момъкът и леко махна с ръка, изпращайки лодката. Не погледнах повече към брега, докато не се качих на борда на шхуната.
Слънцето вече бе залязло. На изток лежеше здрач и брегът, потъмнял, се простираше като мрачна стена от крепостта на нощта. Западният хоризонт гореше със златни и малинови пламъци и в този пожар един голям облак бе застинал, тъмен и неподвижен, като хвърляше аспидночерна сянка върху водата под себе си. Видях Джим, който наблюдаваше от брега как отплава шхуната.
Двамата полуголи рибари станаха прави и приближиха Джим веднага щом заминах. Несъмнено те се оплакваха на белия господар от своя оскъден, жалък живот и несъмнено той слушаше и приемаше жалбата им отзивчиво; защото тя беше частица от неговото щастие — пълно щастие, за което, както той уверяваше, бил напълно достоен. Мисля, че и двамата туземци имаха сполука този ден и не се съмнявах, че тяхната настойчивост също бе достойна за сполуката им. Тъмните им тела се сляха с черния фон и изчезнаха много по-рано от момента, в който изгубих от очи техния защитник. Той беше бял от глава до пети и упорито продължаваше да се вижда; крепостта на нощта се издигаше зад гърба му, морето се простираше пред краката му, благоприятният му случай стоеше до него — все още забулен с покривало. Какво ще кажете? Беше ли той все още забулен? Аз не знам. За мене тази бяла фигура на тихия бряг сякаш стоеше в сърцето на великата тайна. Здрачът бързо се спускаше от небето над главата на Джим, пясъчната ивица в краката му вече бе изчезнала, той сам изглеждаше не по-голям от дете, после стана само петънце — нищожно бяло петънце, което като че привличаше всичката светлина, останала в потъмнялото небе… И изведнъж го изгубих от очи…
Глава тридесет и шеста
С тези думи Марлоу завърши разказа си и слушателите тозчас започнаха да се разотиват, изпращани от разсеяния му, замислен поглед. Мъжете слизаха от верандата по двама или сами, без да губят време, без да изказват никакви забележки, сякаш последният образ от тази незавършена история, самата й незавършеност и тонът на разказвача бяха направили обсъждането излишно и коментарите невъзможни. Всеки като че отнасяше със себе си своето впечатление — отнасяше го като тайна; и само на един човек от всички слушатели бе съдено да узнае последната дума на тази история. Тя достигна до него в родината след повече от две години, изпратена в дебел пакет, адресирана с правия и ъгловат почерк на Марлоу.
Този, който имаше щастието да получи пакета, го отвори и надникна в него; после, като го остави на масата, отиде до прозореца. Стаята му се намираше на най-горния етаж на едно високо здание и той можеше да гледа надалеч през светлите стъкла като през фенера на морски фар. Покривите блестяха; тъмните, начупени гребени се сменяха безкрай като мрачни, неразпенени вълни, а от дълбините на града долиташе хаотичен, нестроен шум. Върховете на черковните камбанарии, многобройни и безредно разхвърляни, се издигаха като фарове сред лабиринт от плитчини без фарватери100, дъждът, който чукаше в прозорците, вече не се различаваше в здрача на зимната вечер; големият часовник на кулата обяви мощно и сурово часа и с остър, вибриращ звук престана да звучи. Човекът спусна тежките завеси.
Светлината на настолната лампа беше спокойна като езеро на завет; килимът заглушаваше стъпките на стопанина; дните на неговите странствувания бяха отминали. Нямаше ги вече безпределните като надежда хоризонти, нямаше го полумрака на тържествените като храм гори, нямаше пламенни търсения на някоя вечно неоткрита страна зад хълма, от другата страна на потока, отвъд вълните… Часът беше отминал! Свършено бе вече! Свършено… Но разтвореният пакет на масата под лампата възвърна звуците, виденията, аромата на миналото — множеството избледнели физиономии, глъчката на тихите гласове, замиращи край бреговете на далечни морета под пламенните и неумолими слънчеви лъчи. Той въздъхна и седна на масата.
Отначало видя три отделни неща в пакета: дебел сноп листа, ситно изписани и закачени заедно, квадратен, сивкав лист хартия, на който бяха написани няколко думи с непознат за него почерк, и едно обяснително писмо от Марлоу. От това писмо изпадна друго, пожълтяло от времето и изтъркано на прегъвките. Той го вдигна и като го остави настрана, се зае с посланието на Марлоу. Бързо прочете първите редове, после, след усилие над себе си, започна да чете спокойно — като човек, който с предпазливи крачки и зорки очи приближава мяркащата се в далечината неоткрита страна.
100
Фарватер — част от водното пространство, оградена със специални знаци, където корабите могат да плават безопасно. Б.пр.