Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Спрях се и с любопитство го погледнах, а португалецът, изглежда, страхувайки се да не го сметна за изнудвач, побърза да направи отстъпка. Заяви, че ако получи незабавно „приличния подарък“, ще поеме върху себе си грижата за девойката „безвъзмездно — когато джентълменът намисли да се върне в родината си“. Малкото му, жълто лице — цялото сбръчкано, като че го бяха смачкали — изразяваше неспокойна алчност.
Гласът му звучеше увещаващо:
— И повече никакви затруднения… нали съм опекун… известна сума…
Аз стоях и се чудех. Очевидно неговото призвание беше такъв вид занятие. Изведнъж установих, че в унизителната му поза има своеобразна увереност, сякаш той винаги действуваше с пълна сигурност. Изглежда, бе решил, че безстрастно обмислям предложението му, и с меден глас ми заговори:
— Всеки джентълмен дава малко обезпечение, когато дойде време да се върне в родината си.
Хлопнах вратичката на градинската ограда.
— В дадения случай, мистър Корнелиус — рекох аз, — това време няма никога да дойде.
Трябваха му няколко секунди, за да го проумее.
— Как! — едва не изпищя той.
— Да — продължих, застанал от другата страна на вратичката, — нима той не ви го е казал? Джим никога не ще се върне в родината си.
— Ох, това вече е прекалено! — извика Корнелиус.
Повече не ме нарече „достопочтени сър“. Постоя неподвижен, а после заговори много тихо и без никакво смирение.
— Никога няма да замине… ах! Той… той… той дойде тук дявол знае откъде… дойде тук… дявол знае защо… за да ме тъпче, докато умра… ах, да ме тъпче — португалецът тихичко тропна с два крака. — Точно така… и никой не знае защо… докато умра…
Гласът му съвсем стихна; той слабо се закашля, приближи се до оградата и каза поверително, с жален тон, че няма да позволи да го тъпчат.
— Търпение… търпение! — измърмори Корнелиус, като се удари в гърдите.
Вече престанах да му се смея, по неочаквано самият той избухна в див, пресилен смях.
— Ха-ха-ха! Ще видим! Ще видим! Какво? Да ме ограби? Да ограби от мен всичко! Всичко! Всичко!
Главата му хлътна на рамото, ръцете му увиснаха отпред, леко сключени. Можеше да се помисли, че той премного обича девойката и жестокото похищение го е сломило, разбило сърцето му. Изведнъж португалецът вдигна глава и изрече една неприлична дума.
— Като майка си… прилича на измамната си майка! Досущ. И лицето й е същото. И лицето! Вещица!
Корнелиус бе притиснал чело в оградата и в тая поза крещеше със съвсем слаб глас заплахи и гнусни ругатни на португалски, които преминаваха в жалби и стонове; раменете му се повдигаха и отпускаха, сякаш бе започнало да му се повръща. Гледката беше гротескна и отвратителна и аз побързах да се отдалеча. Той извика нещо подир мен — мисля, че бе някаква ругатня по адрес на Джим, — но не много високо, тъй като се намирахме твърде близо до дома на приятеля ми. Чух ясно само думите:
— Също като малко дете… малко дете.
Глава тридесет и пета
На другата сутрин, след първия завой на реката, който закрива къщите на Патусан, всичко това изчезна от моите очи, изчезна с всичките си цветове, очертания и смисъл — като картина, създадена по фантазия върху платно, на която след дълго съзерцание обръщате най-сетне гръб. Ала впечатлението остава в паметта ви неподвижно, неувяхващо, застинало във все същата светлина. Амбициите, страховете, омразата, надеждите се пазят в паметта ми такива, каквито ги видях — напрегнати и сякаш завинаги застинали. Обърнах се с гръб към картината и почнах да се връщам в света, където се разиграват събития, сменят се хора, мъждука светлина, животът тече като светъл поток — по кал или камъни, все едно. Не се готвех да се гмуркам в този поток — предстояха ми достатъчно усилия, за да задържам главата си на повърхността. Що се отнася до това, какво бях оставил зад себе си, не можех да си представя никакви промени: огромния и величествен Дорамин и мъничката, майчински грижовна негова жена, взиращи се в прострялата се пред тях страна и тайно лелеещи честолюбиви родителски мечти; Тунку Аланг, сбръчкан и недоумяващ; Даин Варис, умен и храбър, с неговия твърд поглед, иронична любезност и вяра в Джим; девойката, погълната от своята боязлива, измъчвана от подозрения любов; Тамб Итам, мрачен и предан; Корнелиус, притиснал на лунната светлина чело в оградата — всички тях аз виждах ясно. Те са създадени като че ли с махване на вълшебна пръчка. Но този, около когото те всички кръжат — само той продължава да живее и в него не съм сигурен. Никаква пръчка на вълшебник не може да го направи неподвижен за очите ми. Той е един от нас.