Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
— Драги мой Марлоу — каза ми Джим, — чувствувам, че ако вървя по правия път, нищо не може да ме уязви. Да, така мисля. Сега, когато прекарахте тук достатъчно дълго време, за да се ориентирате, кажете откровено — не мислите ли, че се намирам в пълна безопасност? Всичко зависи от мен и, кълна се в бога, здраво съм уверен в себе си. Най-лошото, което Корнелиус би могъл да направи, е да ме убие. Но нито за миг не допускам тази мисъл. Виждате ли, той няма сили за това — нима самият аз ще му тикна в ръката за тази цел заредена пушка, а после ще се обърна към него с гръб? Ето що за човек е той. А да речем, че го направи — не ще може да го направи. Тогава какво? Дойдох тук не за да спася живота си, нали? Дойдох тук, за да се оградя със стена, и тук имам намерение да остана…
— Докато не бъдете напълно удовлетворен — добавих аз.
Ние седяхме тогава под тентата на кърмата на неговата лодка. Двайсет весла се вдигаха като едно, по десет от всяка страна, и пак като едно удряха във водата, а зад нас Тамб Итам гребеше ту отдясно, ту отляво и втренчено гледаше напред, като се мъчеше да държи лодката в средата на течението. Джим бе навел глава и последният наш разговор, изглежда, стихна. Той ме изпращаше до устието на реката. Шхуната бе отплавала предишния ден, слизайки надолу по реката заедно с отлива, а аз бях останал още за една нощ. И сега той ме изпращаше.
Джим ми се бе поразсърдил, задето изобщо споменах за Корнелиус. Право да си кажа, малко бях казал. Този човек беше твърде незначителен, за да стане опасен, макар омразата в него да беше толкова, колкото той можеше да побере. На всяко второ изречение португалецът ме величаеше с обръщението „достопочтени сър“ и ми хленчеше в ухото, като вървеше след мен от гроба на своята „покойна жена“ до вратите на резиденцията на Джим. Той се обяви за най-нещастния човек, за жертва, смазана като червей; молеше ме да го погледна. Затова не исках да извръщам главата си, но с крайчеца на окото можех да видя раболепната му сянка, която се плъзгаше след моята, а луната, увиснала вдясно от нас, спокойно съзерцаваше тази картина. Корнелиус се опитваше да обясни — както вече ви казах — участието си в събитията през онази паметна нощ. Пред него стоеше въпросът: „Кое е по-изгодно?“ Как можеше да знае той кой ще вземе връх?
— Аз бих го спасил, достопочтени сър! Бих го спасил за осемдесет долара — уверяваше ме той с мазен глас, следвайки ме на крачка разстояние.
— Той сам се спаси — казах аз — и ви прости.
Чух някакво хилене и се обърнах към него; той тутакси като че се приготви да си плюе на петите.
— За какво се смеете? — попитах аз, като се спрях.
— Не се заблуждавайте, достопочтени сър! — изпищя Корнелиус, очевидно изгубвайки всякакъв контрол над чувствата си. — Той се бил спасил! Той нищо не знае, достопочтени сър — съвсем нищо. Кой е той? Какво му е нужно тук на този крадец? Какво му е нужно? Хвърля на всички прах в очите. И на вас, достопочтени сър! Но на мене не може да хвърли прах в очите. Той е голям глупак, достопочтени сър!
Аз презрително се изсмях, обърнах се отново напред и продължих пътя си. Корнелиус ме настигна тичешком и настойчиво зашепна:
— Той прилича на малко дете… все едно, че е малко дете… малко дете.
Разбира се, не му обърнах никакво внимание, но той, като видя, че не бива да се бави — вече наближавахме бамбуковата ограда, която блестеше над черната пръст на разчистеното място, — пристъпи към целта си. Почна с гнусно хленчене. Големите му нещастия повлияли на разсъдъка му. Надявал се, че поради добротата си аз ще забравя всичко, което той казал, тъй като това било предизвикано от изключителното му вълнение. Не бил вложил никакъв умисъл; но достопочтеният сър не знае какво значи да бъдеш, разорен, съсипан, смачкан. След този увод той пристъпи към въпроса, който го засягаше непосредствено, обаче бъбреше така несвързано и страхливо, че дълго не можах да разбера накъде бие. Искаше да се застъпя за него пред Джим. Вероятно се касаеше за някакви пари. Няколко пъти Корнелиус ми повтори: „Скромно обезпечение — приличен подарък.“ Сигурно искаше да му се заплати нещо и дори с жар прибави, че животът пет пари не струва, ако ти отнемат всичко. Разбира се, аз не отроних нито дума, обаче не си запуших и ушите. Същността на работата — тя се изясняваше лека-полека — се заключаваше в това, че Корнелиус, според неговото мнение, имал право на известна сума за девойката. Той я бил отгледал. Чуждо дете. Много труд и грижи… Сега той е старец… приличен подарък… Ако достопочтеният сър каже една думичка…