Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Драги мой Марлоу — каза ми Джим, — чувствувам, че ако вървя по правия път, нищо не може да ме уязви. Да, така мисля. Сега, когато прекарахте тук достатъчно дълго време, за да се ориентирате, кажете откровено — не мислите ли, че се намирам в пълна безопасност? Всичко зависи от мен и, кълна се в бога, здраво съм уверен в себе си. Най-лошото, което Корнелиус би могъл да направи, е да ме убие. Но нито за миг не допускам тази мисъл. Виждате ли, той няма сили за това — нима самият аз ще му тикна в ръката за тази цел заредена пушка, а после ще се обърна към него с гръб? Ето що за човек е той. А да речем, че го направи — не ще може да го направи. Тогава какво? Дойдох тук не за да спася живота си, нали? Дойдох тук, за да се оградя със стена, и тук имам намерение да остана…

— Докато не бъдете напълно удовлетворен — добавих аз.

Ние седяхме тогава под тентата на кърмата на неговата лодка. Двайсет весла се вдигаха като едно, по десет от всяка страна, и пак като едно удряха във водата, а зад нас Тамб Итам гребеше ту отдясно, ту отляво и втренчено гледаше напред, като се мъчеше да държи лодката в средата на течението. Джим бе навел глава и последният наш разговор, изглежда, стихна. Той ме изпращаше до устието на реката. Шхуната бе отплавала предишния ден, слизайки надолу по реката заедно с отлива, а аз бях останал още за една нощ. И сега той ме изпращаше.

Джим ми се бе поразсърдил, задето изобщо споменах за Корнелиус. Право да си кажа, малко бях казал. Този човек беше твърде незначителен, за да стане опасен, макар омразата в него да беше толкова, колкото той можеше да побере. На всяко второ изречение португалецът ме величаеше с обръщението „достопочтени сър“ и ми хленчеше в ухото, като вървеше след мен от гроба на своята „покойна жена“ до вратите на резиденцията на Джим. Той се обяви за най-нещастния човек, за жертва, смазана като червей; молеше ме да го погледна. Затова не исках да извръщам главата си, но с крайчеца на окото можех да видя раболепната му сянка, която се плъзгаше след моята, а луната, увиснала вдясно от нас, спокойно съзерцаваше тази картина. Корнелиус се опитваше да обясни — както вече ви казах — участието си в събитията през онази паметна нощ. Пред него стоеше въпросът: „Кое е по-изгодно?“ Как можеше да знае той кой ще вземе връх?