Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— … и да запази връзката ми с онези…

Той изведнъж понижи глас до шепот.

— … с онези, които може би никога вече не ще видя. С… с вас например.

Бях дълбоко посрамен от думите му.

— За бога — казах аз, — не ме превъзнасяйте, драги мой; помислете за себе си.

Изпитах благодарност, любов към този изгнаник, който ме бе отделил, бе ми запазил място сред избраните от него люде. Всъщност с твърде малко неща можех да се похваля. Отвърнах от Джим пламналото си лице; под ниското слънце, потъмняло и малиновочервено, което пламтеше като въглен, измъкнат от някой огън, се простираше необятното море, замряло в очакване кога ще го докосне огненото кълбо. На два пъти Джим се опита да заговори, но млъкваше; накрая, сякаш намерил вече формулата, заяви спокойно, с тих глас:

— Ще остана верен. Ще остана верен — повтори той, без да ме гледа. Очите му за пръв път се зареяха по морската равнина, която от синя стана тъмнопурпурна в пламъците на залеза. Да, той беше романтик, романтик. Спомних си думите на Щайн:

„… да се потопи в разрушителната стихия!… Да следва своята мечта, да върви подир нея… и така докрай — usque ad tinem.“

Той беше романтик и заслужаваше доверие. Кой знае какви образи, видения, лица, каква прошка виждаше той в пожара на залеза!… Малката лодка, като се отдели от шхуната, почна бавно да се приближава към пясъчния бряг, за да ме вземе; равномерно се вдигаха и спускаха веслата.

— А при това съществува и Джуъл — каза Джим, нарушавайки великото мълчание на земята, небето и морето, което така дълбоко бе завладяло мислите ми, че гласът на момъка ме накара да трепна. — Съществува Джуъл.

— Да — прошепнах аз.

— Не е нужно да ви казвам какво е тя за мене — продължи той. — Вие видяхте. След време и тя ще разбере…

— Надявам се — прекъснах го аз.

— Тя също ми има доверие — изрече момъкът, а после със съвсем друг тон добави: — Интересно кога ли ще се видим пак.

— Никога, ако не заминете оттук — отговорих, избягвайки погледа му. Той като че не се учуди; един миг стоя неподвижно.

— Тогава сбогом — рече той след малка пауза. — Може би така е по-добре.

Стиснахме си ръце и аз се упътих към лодката, която чакаше, допряла нос до брега. Шхуната с грог и кливер, обърнати към вятъра, се полюшваше върху пурпурното море; платната й бяха обагрени бледорозово.

— Ще ходите ли скоро пак в родината? — попита Джим, когато аз прекрачих планшира.

— След година, ако съм жив — рекох.

Долната част на форщевена99 заскърца по пясъка, лодката се плъзна напред, блеснаха и се потопиха във водата мокрите весла. Джим, застанал до края на водата, повиши глас.

— Кажете им… — започна той.

Аз дадох знак на гребците да спрат и зачаках, недоумявайки: на кого да кажа? Слънцето, наполовина потопено във водата, къпеше с лъчите си Джим; в очите му горяха червените отблясъци, докато той мълчаливо ме гледаше.