Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Да, всъщност не е казано много в пожълтялото извехтяло писмо, което изпаднало от ръцете на Джим след толкова години. Това писмо останало без отговор — но кой знае за какво е разговарял той с мирните, безцветни образи на мъжете и жените, населяващи спокойния кът на земята, където като в гроб няма нито опасност, нито битки и въздухът е пропит с висока нравственост. Чудно е, че той дошъл оттам — човекът, с когото „се случили толкова неща“. С тях никога нищо не се случвало; тях никога нищо не ги сварвало неподготвени и не им се налагало да премерят сили със съдбата. Те всички изникват тук пред мен, призовани от кротката бъбривост на бащата — всички тези братя и сестри, негови по плът и кръв: гледат ме с ясни, наивни очи и аз като че виждам Джим; той се е върнал най-сетне — не нищожно бяло петънце в самото сърце на великата тайна, а изправен в цял ръст сред безгрижните образи, със суров и романтичен вид, но винаги безмълвен, мрачен — в сянката на облак.

Разказът за последните събития ще намерите в тези няколко страници, приложени в пакета. Трябва да се съгласите, че тяхната романтичност надминава най-смелите мечти на детството му, но според мен в тях има и някаква дълбока и ужасяваща логика, сякаш единствено въображението ни може да разкрие пред нас властта на всепобеждаващата съдба. Непредпазливите ни мисли падат върху нашите глави; който си играе с нож, от нож умира. Това изумително приключение — а най-изумителното от всичко е, че то е правдиво — представлява като че ли неизбежно следствие. Нещо подобно е трябвало да се случи. Вие си повтаряте това, без да преставате да се чудите как е възможно да се случи такова нещо в нашия благословен век. Но то се случило и не бива да се оспорва неговата логичност.

Излагам тук събитията така, като че съм бил техен свидетел. Сведенията ми бяха откъслечни, но аз натъкмих отделните парчета — а те бяха достатъчни, за да се получи ясна картина. Интересно, сякаш сам Джим ми бе разказал това! Той бе ми доверил толкова неща, че понякога ми се струва — момъкът ей сега ще влезе и по свой начин ще разкаже цялата история с безгрижния си, но изразителен глас, с непринудения си маниер — малко с изненада, малко с досада, малко с обида, като от време на време вмъква по някоя дума или фраза, които дават възможност да се надникне в самата душа, ала това не ти помага никак да се ориентираш. Трудно е да се повярва, че Джим никога не ще дойде при нас. Аз никога вече не ще чуя неговия глас, не ще видя неговото розово, леко загоряло лице с бяла ивица на края на челото и младежките очи, които потъмняваха от възбуда и изглеждаха дълбоки, бездънно сини.