Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)». Краткое содержание книги:
Джим, както ви казах, ме съпровождаше в началото на пътешествието ми обратно към света, от който се бе отрекъл. Понякога ми се струваше, че нашият път минава през самото сърце на девствената пустош. Пустинните пространства блестяха под високото слънце. Между внушителните стени на горите горещината дремеше върху водната повърхност и лодката, бързо влачена от течението, режеше въздуха, който се спускаше гъст и топъл под заслона на листата.
Сянката на близката разлъка вече ни бе разделила с огромно разстояние и ние говорехме с усилие, сякаш изпращахме тихите си думи през широка и непрекъснато увеличаваща се пропаст. Лодката летеше напред; седнали рамо до рамо, ние изнемогвахме от прегрятия, неподвижен въздух; миризмата на кал, блата, първобитният мирис на плодородната земя като че ли щипеше лицата ни; и изведнъж след един завой някаква могъща, далечна ръка вдигна пред нас тежка завеса, разтвори грамадни врати. Дори самата светлина като че се раздвижи, небето над главите ни се разшири, далечен шепот докосна слуха ни, обгърна ни свежест, пресният въздух изпълни дробовете ни, ускори нашата кръв, нашите мисли, нашите съжаления. Далече напред горите се стопяваха в тъмносиния край на морето.
Дишах дълбоко, опивах се от простора на открития хоризонт в тази нова атмосфера, в която трептяха отзвуците на живота, енергията на неумолимото море. Това море и това небе бяха се открили за мен. Девойката беше права — това беше знак, зов, на който откликвах с всички фибри на съществото си. Позволих на очите си да блуждаят в простора, сякаш бях човек, освободен от вериги, който изправя сведеното си тяло, тича, скача, отговаря на вдъхновяващия зов на свободата.
— Каква красота! — възкликнах аз и чак тогава погледнах грешника, който седеше до мен.
Главата му беше отпусната на гърдите. Той каза „да“, без да вдига очи, сякаш се боеше, че на чистото небе е написан с едри букви упрекът на романтичната му съвест.
Помня най-малките подробности на този следобед. Слязохме на брега — на това място имаше ивица бял пясък. Зад нас се издигаше нисък скален масив, обрасъл с дървета на върха и драпиран до самото му подножие от пълзящи растения. Пред нас морската шир — тиха и сгъстено синя — се простираше с лек наклон до самия хоризонт, сякаш очертан от някакъв конец на височината на погледа. Големи, блестящи вълни леко се носеха по тъмната повърхност на морската бездна, бързи като пера, гонени от ветреца. Верига от масивни острови лежеше пред широкото устие върху бледата, кристалночиста вода, която отразяваше съвсем точно очертанията на брега. Високо в безцветното слънчево сияние една самотна птица, цялата черна, кръжеше, като ту се издигаше, ту се спускаше все над едно и също място и слабо размахваше криле. Опърпаните, опушени, леки колиби от рогозки се издигаха над собствената си водна сянка, върху изкривените си, високи колове с цвят на абанос. Едно съвсем мъничко черно кану се отдели от тях; в него седяха две също тъй мънички човечета, целите черни, които с всички сили гребяха с веслата бледата вода; но кануто като че с мъка се придвижваше по огледалната повърхност.
Тази купчина жалки колиби беше рибарското село, което се радваше на особеното покровителство на белия господар, а в кануто седяха старейшината и неговият зет. Те слязоха от лодката и закрачиха към нас по белия пясък, слаби, тъмнокафяви, сякаш опушени от дим, със сиви петна от пепел по голите си рамене и гърди. Главите им бяха загърнати в мръсни, но грижливо омотани носни кърпи.
Старецът тозчас почна многословно да излага жалбата си, като размахваше слабата си ръка и доверчиво вдигаше към Джим старите си помътнели очи. Народът на раджата не ги оставял в покой; появили се недоразумения заради костенурчените яйца, които жителите на тяхното село събирали по близките островчета — и като се подпираше на веслото, той посочи с кафявата си костелива ръка към морето. Джим слушаше, без да вдига очи и накрая кротко му заповяда да почака. Ще го изслуша малко по-късно. Двамата послушно се отдръпнаха настрана и приклекнаха, като сложиха пред себе си на пясъка веслата; те търпеливо следяха нашите движения. Широко се простираше необятното море; тихият бряг продължаваше на север и на юг, отвъд пределите на моя кръгозор, и ние четиримата приличахме на джуджета, изолирани върху ивица блестящ пясък.