Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

— Момъкът много я обичал — каза той полувъпросително, а аз само кимнах, защото изпитвах такова горчиво разочарование, че не се решавах да заговоря.

— Колко е ужасно! — избъбри Щайн. — Тя не може да ме разбере. За нея съм само един непознат старец. Може би вие… вас ви познава. Поговорете с нея. Не можем да оставим това така. Кажете й да му прости. Това е тъй ужасно.

— Несъмнено — рекох аз ядосан, задето ме държаха в неизвестност, — но вие простихте ли му?

Той някак странно ме погледна.

— Сега ще чуете — отговори ученият и като разтвори вратата, просто ме тикна в стаята.

Знаете голямата къща на Щайн и двете грамадни приемни — необитавани и неподходящи за обитатели, чисти, уединени, пълни с блестящи предмети, на които, изглежда, никога не се бе спирал човешки поглед. И в най-горещите дни там е прохладно и имате чувството, че се намирате в подземна пещера. Минах през първата приемна, а във втората видях девойката, седнала на края на една голяма махагонова маса, подпряла глава на масата и захлупила лицето си с ръце. Лъснатият под като леден блок отразяваше мътно фигурата й. Ротанговите щори бяха спуснати и дрезгавата светлина в стаята изглеждаше зеленикава от листата на дърветата отвън; силен вятър духаше на пориви и люлееше дългите драперии на прозорците и вратите. Бялата фигура на момичето беше като направена от сняг; висящите кристали на големия полилей глухо потракваха над главата й като блестящи ледени висулки. Джуъл вдигна глава и загледа как я приближавам. Побиваха ме тръпки, като че тези големи стаи бяха студен приют на отчаянието.

Девойката веднага ме позна; щом се спрях и я погледнах, тя тихо рече:

— Той ме изостави. Вие винаги ни изоставяте — заради вашите цели.

Лицето й беше неподвижно, сякаш цялата сила на живота се бе съсредоточила в някакво недостъпно кътче на сърцето й.

— Да се умре с него би било леко — продължи тя и направи уморен жест, сякаш отстраняваше непонятното. — Не пожела! Като че се бе спуснала над него слепота… аз говорех с него, стоях пред него, той ме гледаше през цялото време! Ах, вие сте жестоки, вероломни, нямате чест, нямате състрадание! Какво ви прави толкова лоши? Или може би всички сте луди?

Хванах ръката й, която не отговори на ръкостискането; а когато я пуснах, тя безпомощно увисна. Това равнодушие, по-страшно от сълзи, вопли и упреци, хвърляше предизвикателство към времето и утехата. Човек чувствува, че каквото и да каже, думите му не ще докоснат нямата и тиха скръб.

Щайн бе казал: „Вие ще чуете“ — и аз чух. С изумление, с ужас се вслушвах в монотонния й, уморен глас. Джуъл не можеше да схване истинския смисъл на това, за което ми разказваше, възмущението й ме изпълни с жалост към нея… и към него. Стоях като прикован за пода, когато Джуъл млъкна. Облегнала се на ръката си, тя гледаше сурово; вятърът нахлуваше на пориви и кристалите на полилея както преди потракваха в зеленикавия полумрак. Тя шепнеше като че на самата себе си: