Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Ами сега? Мислех, че притежава всяка банка във Флоренция. — Какво беше казал Снори? Нещо за биещото сърце на търговията.
— Наричат го бащата на банковите кланове, но ако един баща живее прекалено дълго, децата му се обръщат срещу него. — Гариус с усилие махна към писмата, струпани на бюрото зад леглото му. — Назряват проблеми в Умбертиде. Финансовите къщи търсят нови партньори. Някои стигат в търсенето си чак до Удавените острови. Живеем в интересни времена, Джалан, интересни времена.
— Удавените острови ли? Значи Мъртвия крал се интересува и от злато, не само от трупове?
Гариус сви рамене.
— Едното често следва другото. — Той се отпусна в леглото, дишайки хрипливо, явно изтощен.
— Сигурен ли си, че си… — Потърсих вярната дума, която очевидно не беше „добре“. — Искаш ли да ти доведа някого?
— Уморен съм, Джалан. Стар, уморен и сакат. Трябва… да спя. — Той затвори очи.
По време на пътешествието си бях искал да го питам за хиляда неща. Но сега, като го гледах такъв крехък и стар, никое от тях не ми се струваше належащо. Не бях съвсем сигурен как разговорът ни се е насочил към банките, но нямах сърце да му се нахвърля с някои от подозренията си — сега, когато седях пред него, те ми изглеждаха глупави.
— Тогава спи, дядо Гариус — казах почти шепнешком. Обърнах се да си вървя.
Той заговори още веднъж, докато излизах през вратата, и гласът му бе натежал от сънливост.
— Наистина се радвам… да те видя, Джалан… знаех си, че го имаш в себе си, момко.
— Засега сме само ние, момчета.
Ронар и Тод ме чакаха, отпуснати на сянка с небрежността, която могат да си докарат само стари войници. Не изглеждаха нито въодушевени, нито разочаровани от новината, просто се изпънаха и се приготвиха за тръгване. Не бяха никак впечатляваща гледка, и двамата побелели и с шкембенца, пък и аз не очаквах кой знае какво от тях — помнех колко бързо се бяха изпарили последния път в Кървавите дупки, когато Мейрес Алус дойде да си поприказваме.
И така, излязохме през Лекарската порта в потискащата жега на късния следобед. Мръсна мараня висеше над градските покриви и далечни буреносни облаци се трупаха застрашително над Гонелските хълмове на юг. Чувствах се малко спихнат, но няма нищо по-добро за напомпване на егото от мях с вино, затова поведох охраната си по линията Корели, която следва извивките на Селийн по един хребет, откъдето можеш да зърнеш водата между къщите. Именията на търговци и градските къщи на дребни благородници постепенно отстъпиха място на площадите на Малката Венеция, разделени и опасани от безброй канали. Минахме по няколко от множеството изгърбени мостове и стигнахме до добре познатата ми винарна „Гроздовете на Рот“. Старият Рот беше умрял преди години, но синовете му бяха наследили неговия талант в избора на добри реколти и държането на простолюдието навън.
— Принц Джалан! — По-големият син се промуши между масите, грациозно въпреки полюшването на тумбака си. — Мислехме, че сте ни изоставили!
— Никога! — Оставих го да ме въведе и да ми издърпа стол до една от запазените маси близо до центъра, под високите тенти. — Дори смъртта не може да ми попречи да се насладя на гостоприемството ви, Марко!
— Какво ще благоволите да ви донеса, принце? — Върху дебелото му сипаничаво лице грееше искрена усмивка. Този човек излъчваше добро настроение, грозотата му бе някак очарователна и ако го безпокоеше фактът, че му дължа близо петдесет златни крони… е, външно изобщо не му личеше.
— Хубаво роунско червено — казах.
— Аха, вкусовете ви са се разширили, принц Джалан! Само че всички роунски червени са хубави. Кое да изберем? Баварско? От Иларската долина? Чами-Никс? Дон П…
— Чами-Никс.
— Както кажете. — Поклони се и изчезна да прати някое момче в избите да потърси виното ми.
Облегнах се в стола. Тод и Ронар се бяха оттеглили в сянката на голям клен недалеч от оградената с въже част от площада, предназначена за клиентите на Рот. Светът се точеше покрай нас на бавни приливи и отливи, докато сенките се удължаваха. Виното дойде, аз отпих и ароматът му се плъзна по езика ми. Бях отпуснат, на топло, в безопасност, уважаван. Би трябвало да се чувствам по-добре. След малко виното започна да отмива чувството ми на неудовлетворение, но от време на време зървах един или друг дълъг нагънат хоризонт от странстванията ми, простиращ се в далечината, пълен с тайни, чакащи да бъдат разкрити. Помъчих се да се отърся от това чувство и да си напомня колко ужасно беше всичко от началото до края.