Пазачът на фара [bg]

Беше чудесно някой да се грижи за нея. Дагмар вареше чайове и странни отвари, които да й дадат сила, и я караше да яде най-необичайни неща, за да заякне тялото й. Изглежда, нямаше особен ефект, умората си оставаше, но Емели виждаше, че е добре за Дагмар да се чувства полезна. Така че послушно ядеше и пиеше всичко, което й се сервираше.

Най-хубави бяха вечерите. Тогава двете сядаха в трапезарията и си говореха, докато плетяха и шиеха дрехи за детето. Емели не я биваше много в ръкоделието, преди да заживее при Дагмар. Една прислужничка в стопанство имаше други задължения. Но Дагмар беше сръчна с иглата и конеца и научи Емели на всичко, което умееше. Купчините бебешки дрешки и одеяла растяха. Имаше чудни малки шапчици, ризки, чорапи и всичко друго, от което може да се нуждае едно дете в началото. Най-хубав беше юрганът от кръпки, на който отделяха известно време всяка вечер. Съшиваха парчетата и бродираха отгоре им каквото им хрумне. Емели най-много обичаше кръпките с ружи. Видът им винаги караше сърцето й да трепне. Защото колкото и да бе странно, Грошер понякога й липсваше. Не Карл и Юлиан, те не й липсваха и за миг, но островът по някакъв начин бе станал част от нея.

Една вечер опита да поговори с Дагмар за острова и за онези, които го обитаваха, опита да й разкаже защо никога не се бе чувствала сама. Но това беше единственият път, когато двете не можаха да се разберат. Около устата на Дагмар се появиха строги бръчки и тя извърна лице, давайки на Емели да разбере, че не й се слуша. Това може би не бе толкова странно. Емели разбираше, че думите й звучат потайно и страховито, макар че за самата нея присъствието на другите беше съвсем естествено и очевидно, когато се намираше на острова. Когато се намираше сред тях.