Виелица на сенките [bg]

„Трябва да си по-внимателен, Гарет“ — помислих си за стотен път и преместих ножа от дясната в лявата ръка, след което избърсах мигновено изпотилата се длан. Отдавна не съм бил толкова нервен. Все едно съм новак, който ще обира минувач за пръв път в живота си!

Най-сетне между стволовете на дърветата се мярна светлината на огъня. Плъзнах се към най-близкия златолист и, притиснат до ствола, се взрях в сгъстяващия се мрак. Светлината отново премига, трепна, изчезна и пак се появи.

„По-внимателно, Гарет! По-внимателно! Бързай бавно!“

И аз бързах. Но много бавно. Едва ли не на четири крака. За да не ме забележат, да не дава Сагот. В началото светлината на огъня беше с размер на малка песъчинка, после стана колкото нокът, а накрая и колкото половин длан. Здрачът се смени с мрак. Миризмата на готвено, миризмата на месо, каквото не бях ял от сто години, направо ме побъркваше и караше стомаха ми призивно да курка. Огънят ме зовеше и аз предпазливо приближавах към него, все по-близо и по-близо. Тихо и незабележимо.

До огъня оставаха около петдесетина ярда и аз спрях, криейки се зад поредния дървесен ствол. Опитах се да видя кой седи до огъня, но безрезултатно. От моето укритие видимостта беше лоша и освен отблясъци от огъня не можех да видя нищо друго.

Направих крачка напред и веднага небето се срути върху мен. То с цялата си сила ме блъсна в гърба и ме накара да заровя лице в листата. Извих се и се опитах слепешком да замахна с ножа, но някой прекалено бърз изключително грубо стъпи на ръката ми. Извиках и разтворих пръсти. Те ми бяха по-скъпи от ножа. Опитах да се преобърна — не се получи. Да ритам нямаше смисъл — онзи, който беше скочил от дървото върху мен, сега беше седнал точно между лопатките ми и не можех да го стигна с крака. Впрочем, не можех и да го махна — гадината се отличаваше със сериозно тегло. Отначало си помислих, че ме е нападнал рис или някаква дива котка, но котките, доколкото ми беше известно, не обездвижваха ръката, държаща оръжие. Започнах да се боря чак когато втори нападател седна на краката ми и изви лявата ми ръка зад гърба. Извиках силно. Този тип направо щеше да ми я измъкне от рамото. После дойде редът на дясната ръка, но аз на мига поумнях и спрях да се съпротивлявам. В резултат на това процедурата се получи не толкова болезнена. Онзи, който седеше на гърба ми, не продумваше, само държеше лапата си на тила ми и ме принуждаваше да вдишвам миризмата на гнили листа и влажна земя. В това време вторият здраво стягаше китките ми с въже. Всичко това беше направено бързо и абсолютно безмълвно.