За честта на крадеца [bg]

Ръцете му застинаха — едната над огъня, другата над дъската за рязане. Обърна се пребледнял към мен и прошепна:

— Моля те, върви си!

Намръщих се. Нико… Нямаше друга причина. Навсякъде бе плъзнала мълвата, че вече съм в немилост. Дори доскорошните ми уши като Рал’ад бързаха да забравят, че са ме познавали. Не можех да го виня за това — трябваше да се грижи за жена и осем деца. И все пак бях гладен.

Погледнах кофата с почистени риби.

— Дай ни две… — Железния ме потупа по рамото, изпружи три пръста и посочи към себе си. — Нека да са четири, от най-добрите.

Рал’ад кимна покорно и пусна в тигана няколко люти чушки. Те зацвърчаха мигновено.

Със Саможивата не се разбрахме лесно за Нико. То се знае, аз го исках труп и заради стореното на Епирис, и за да ми се махне от главата веднъж завинаги. Тя отказа тутакси. Нико беше най-голямата й маша в Десетте пътя. Загубата му би означавала пълен хаос и в квартала, и в изпълнението на замислите й. Поне според нея. Предложи да си поприказва с него, за да му втълпи, че вече съм неприкосновен.

Аз се разсмях. На Нико нямаше да му пука, че е Сива принцеса, щом пречеше на жаждата му за мъст. Тя обаче държеше на своето и не се споразумяхме за друго. Разбрах, че никак не й харесва да се вре в разправията между мен и Нико и че ако искам да стигна до окончателно решение, ще се наложи да си го уредя сам… разбира се, без да провалям плановете й.

Рал’ад разклати тигана няколко пъти и добави кълцан лук. Залютя ми на очите, а устата ми се напълни със слюнка.

— Ако ме видят да говоря с тебе, може да ме очистят! — изсъска той. Пак разбърка всичко в тигана с ловко движение и го остави на масата. Взе паница със смес от мента, магданоз, чесън и кускус. — Нико има очи навсякъде.

— Знам. И аз бях от тях, не помниш ли? — Готвачът посърна. — Не се притеснявай. Нико дори ще ти е благодарен, ако му кажеш, че после съм се запътил към Петте колони.

— А ти там ли отиваш?

Усмихнах се.

— Внимавай да не ми прегориш рибата.

— Това не може да се случи — отвърна ухото.

Със Саможивата спорихме най-разгорещено за Келс. Исках да го оставят на мира или поне жив и да запази бандата си. Но тя съвсем основателно отбеляза, че воюва с него, ако не съм забравил, и че не може да се откаже просто така. И че освен това той се е съюзил със Сянката, тъй че какво си въобразявам?

Но както бе потръгнала войната в Десетте пътя, не ми се вярваше уговорката му със Сянката да трае още дълго, особено щом нямаше да му даде дневника. Обясних това на Саможивата и вметнах, че Келс може да се превърне в чудесен противовес на безцеремонния съюзник, когото бе намерила в Нико. Идеята като че събуди любопитството й. Не обеща да приеме веднага бившия ми главатар сред хората си, но се съгласи, че си струва да помисли.

Не беше точно уговорката, на която се надявах, обаче даваше някаква надежда на Келс. Аз не печелех нищо — в неговите очи щях да си остана изменник. Нямаше да научи за подбудите, пазарлъците или избора зад всичко това. Щеше да знае само, че вместо да му занеса дневника, съм го разменил срещу живота си. Щеше да си остане убеден, че съм му забил нож в гърба.