Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Да направим опит, така ще свикнеш с мисълта.
Отвърнах гневен:
- Не, никакъв опит. Утре отиваме на екскурзия и утре ще се случи.
На следващия ден, според уговорката, тримата тръгнахме на разходка към Лаго ди Вико. Беше хубаво януарско време, приличаше на април, полето беше зелено, мимозите цъфтяха, слънцето грееше в ясното небе. Вече всичко беше набелязано, а аз чувствах, че на мястото на съвестта си имам нещо твърдо, глухо и плътно - нито говори, нито мърда. Действах като машина. Сред нещата, вменени на тази машина, беше предвидена грешката на задна скорост: трябваше да се случи в даден момент на дадено място. Аз карах, карах и карах, възхищавах се на Фламиния, която на седалката зад мен говореше на леля си за това-онова; лелята мълчеше, загърната в кожено палто, с крака, увити в одеяло. Стигнахме до Лаго ди Вико. Поех по нагорнището към върха, откъдето се открива панорамен изглед към езерото - красиво, ала съвсем самотно, без къщи, нищо друго, освен сините води сред голи била и ниски брегове, покрити с тръстики. Стигнахме върха и Фламиния, както бе уговорено, каза, че те двете ще слязат да се порадват на панорамата. В това време аз щях да обърна колата, готова за връщане. Бях много спокоен, не ми минаваше никаква мисъл, действах като автомат. Видях как Фламиния доведе леля си до ръба на дерето. Пресметнах, че ако я ударя силно с багажника, с дере или без дере, каквато беше слаба, щях да я убия във всеки случай. Включих задна скорост, натиснах клаксона: това беше сигналът. В същото време Фламиния възкликна:
- Оо, какво красиво цвете - и премина с бърза стъпка надясно зад колата, оставяйки лелята сама.
Аз отпуснах съединителя и настъпих газта.
Колата тръгна силно назад и после чух писък. Най-напред през стъклото видях изписаното лице на лелята: взираше се в мен с опулени очи. Натиснах спирачката и слязох. Фламиния беше като коленичила вдясно на пътеката до голяма камара наскоро дялани камъни. Непонятно как бях направил правилното движение за задна скорост - тоест надясно, а не наляво, както беше уговорено. И така бях ударил със сила Фламиния в момента, когато се бе навела да откъсне цветето; ударът я бе захвърлил към каменните блокове със слепоочието върху един остър ръб. Когато я обърнах, падна неподвижна на земята и видях, че е мъртва.
По-късно се връщах мислено безброй пъти към този момент и си дадох сметка, че моята грешка всъщност не беше грешка. Това завиване надясно, а не наляво, според уговорката, е било продиктувано от съвестта ми: тя се е бунтувала срещу престъплението и в известен смисъл е поискала да накажа тази, която ми го внуши. Ала беше ли наистина справедливо? Когато излязох от затвора, след като беше доказано, че Фламиния сама е застанала под колелата, пожелах да посетя лелята: исках да видя отново мястото на моята голяма любов. Ето я зад дърветата старата тъжна вила на Виа Номентана; ето просторната градина, която никога не ми беше изглеждала толкова запусната; ето атриото в полусянка, с килимите и мебелите и всичко друго.
Лелята ме прие с думите:
- Как се одързостявате да дойдете тук? - но после се отпусна да говори за какво ли не, най-вече за здравето си и за болестите си, без нито дума на скръб по бедната Фламиния.
Като я гледах толкова стара, толкова изписана, по-скоро с вид на мумия, отколкото на жив човек, не се стърпях да се запитам за пореден път: „Моята съвест ме накара да накажа Фламиния. Но не беше ли по-добре тя да живее, а да умре тази тук?“ В заключение казах на лелята, че искам да си сменя занаята и да стана сервитьор. Тя ме посъветва:
Бъдете внимателен, Тулио, слабото Ви място е сервирането на масата. Левак сте и винаги държите подноса така, сякаш искате да изсипете соса върху гостите.
Така и тя, като инструктора, ми напомни за моето слабо място. Но животът не се повтаря. Бях доволен, че отсега нататък ще имам работа с подноси и сосове, а не с жена, която иска да и докажа любовта си, като извърша престъпление.
ЕХ, ЖЕНИТЕ!
Ерминио, мой братовчед от Витербо, дойде в Рим за първи път и искаше да види всичко и всички. Една вечер му предложих да отидем на кино. Бяхме на Пиаца Мастаи, приближих се до вестникарската будка с намерение да купя вестник, та да видя какви прожекции има. Фиамета, вестникарката, затваряше и си тръгваше, но заради мен издърпа вестник от един пакет и ми го подаде с предупреждението:
- Ако го прегледаш набързо, няма да ти искам пари, ще си го взема обратно.
Отворих вестника и казах на Ерминио:
- Май няма много за гледане - но веднага забелязах, че той не ме слуша, а гледа Фиамета.