Вещерите от Сарамир

Анаис положи бледите си, елегантни пръсти на невисоката стена, която я предпазваше от главозамайващата височина, и наведе глава. Един императорски страж в синьо-бяла броня, който бе застанал на пост недалеч от нея, се преструваше, че не я забелязва.

Искаше й се да изкрещи, да се хвърли от тази тераса и да рухне долу, срещайки смъртта си. Дали това щеше да бъде достоен край? Дали щеше да бъде възпят в песен или стих? Ако военният поет Ксалис беше все още жив, навярно би написал нещо хубаво, описвайки резкия й, изненадващ край с резките си, изненадващи куплети, с думите си, които сечаха и пронизваха като меч.

Градът се раздираше отвътре. Повечето благородници се бяха изпарили обратно в именията си, където събираха армиите, с които разполагаха, и изчакваха да видят накъде ще задуха вятърът. Дворът се беше разпръснал и това бе направило Чаросплетниците по-важни от всякога; гражданската война щеше да се развихри всеки момент и всеки дом полагаше всички усилия, за да се увери, че ще задържи главата си над водата, когато конфликтът пламнеше. Дълбоко в сърцето си Анаис вярваше, че инициаторът на нещастията, които й се бяха струпали, се намираше в собствената й Цитадела — Вирч. Единствената алтернатива, с която разполагаше, бе сама да се заслепи и осакати, оставайки без Чаросплетник пред своите врагове. Вирч може и да се осмеляваше да действа подмолно, ала не би си позволил открито да не й се подчинява, или да не я известява за получените известия, защото в такъв случай би разкрил картите си и могъществото на Чаросплетниците щеше да бъде изложена на опасност. Ако се докажеше, че Вирч се е намесвал там, където не му е работата, благородниците щяха да поискат възмездие. Но не и преди да са направили всичко възможно, за да убият детето й, помисли си тя с горчивина.

Положението й беше отвратително. Дори и предполагаемите й съюзници от нейния лагер бяха против нея. Защо никой от тях не идваше да я види? Нима годините на добро и разумно управление от нейна страна не означаваха нищо? По духовете, та това беше нейното дете! Единственото й дете, единственото, което някога щеше да има. Лусия бе родена да стане Императрица. Та тя й беше кръвна наследница!

Каква ли обаче щеше да се окаже цената на майчината любов? Колко ли хора щяха да умрат заради обичта й към дъщеря й? Колцина щяха да изгубят живота си, преди хората да разберат, че Лусия не е изрод, че не е нещо, от което трябва да се отвращават, а нещо изключително красиво?

Тази несправедливост не спираше да я измъчва. Справяше се донякъде със ситуацията, преди онзи идиот — командирът на стражата — да съсипе всичко, като арестува Ангър ту Торик. И тъкмо когато възнамеряваше да го пусне и да покаже на хората великодушието на тяхната владетелка, Ангър бе открит мъртъв, размазал собствения си мозък по стената на килията си. По улиците вече беше плъзнала мълвата как той храбро се пожертвал, преди мъченията на Императрицата да го накарат да се откаже от думите си.