Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
11.
— Вече се размърдва — прошепна Лизи, просната върху белия килим в кабинета на мъртвия си съпруг. — Той…
12.
— Вече се размърдва — казва Лизи, докато стои на студения под на спалнята за гости и държи ръката му — топлата, но отпусната и восъчнобледа длан на съпруга си — в своята. — Скот беше казал:
13.
14.
Лизи чува всичко това, докато лежи в постелята; двамата лежат в постелята в хотел „Еленови рога“ вечерта след деня, в който се случи нещо, което тя изобщо не може да си обясни. Скот й говори, а облачният слой изтънява, луната става все по-ярка и мебелите се намират на границата на видимостта. Лизи го прегръща в мрака, заслушана в думи, на които не иска да вярва (което естествено е безполезно), докато младият мъж, който скоро ще стане неин съпруг, прошепва:
— Татко ми каза да ида да донеса въжето, което държим под стълбата, защото батко скоро ще се свести. А когато се свести…
15.
— Когато се свести, той ще стане страшилище.
Страшилище. Също като „Скутър старче Скут“ и „лоша кръв“, „страшилище“ е семейна дума, която ще пребъде в сънищата (и речта му) до самия край на продуктивния му, но доста кратък живот.
Скот взима въжето и го подава на баща си. Спарки Ландън сръчно завързва Пол, сянката му се издига и подскача по каменните стени под светлината на трите висящи от тавана крушки, всяка с мощност седемдесет и пет вата, които се включват и изключват от прекъсвач, монтиран на стената в горната част на стълбите. Бащата завързва ръцете на Пол зад гърба му и ги стяга толкова силно, че едва не ги изкълчва. Скот отново се обажда, въпреки че се бои от реакцията на Спарки.
— Тате, много го стягаш!
Спарки Ландън му хвърля светкавичен поглед. Светкавичен, но Скот вижда страха в очите му. Това го плаши. Нещо повече — изпълва го с благоговение. До този ден десетгодишният малчуган си е мислил, че баща му не се бои от нищо с изключение на училищния съвет и проклетите препоръчани писма.
— Нищо не разбираш, затова млъквай! Не бива да се освободи! Може и да не ни усмърти, преди всичко това да свърши, обаче аз със сигурност ще трябва да го убия! Знам какво правя!
„Не знаеш — мисли си Скот, докато наблюдава как баща му завързва краката на Пол първо в коленете, а после в глезените. Пол отново се размърдва и от гърлото му се разнасят неразбираеми звуци. — Можеш само да гадаеш.“ Обаче си дава сметка, че бащата наистина обича първородния си син. Тази любов може да е ужасна, ала в същото време е силна и искрена. Ако я нямаше, Андрю Ландън нямаше да се държи по този начин. Щеше да налага Пол с цепеницата, докато синът му издъхне. За миг част от съзнанието на Скот (хладнокръвната част) си задава въпроса, дали баща му би поел такъв риск с него, със Скутър старчето Скут, който не можеше да скочи от една най-обикновена пейка, висока по-малко от метър, докато батко му го гледаше в очите, а бащиният нож режеше плътта и проливаше кръвта му, но сетне прогонва тези мисли. Все пак лошата кръв не бушува в неговите вени. Поне засега.
Накрая Спарки Ландън завързва големия си син към един от боядисаните стоманени стълбове, поддържащи тавана, омотавайки въжето около гърдите и корема му.
— Така — изпъхтява и отстъпва крачка назад, дишайки тежко, сякаш е на родео и току-що е обяздил най-опърничавия жребец. — Това ще го задържи за известно време. Бягай в сайванта, Скот. Вземи леката верига, дето е до вратата, и тежката буксирна верига, която е до резервните части за пикапа. Разбра ли къде?
Завързаният Пол седи с клюмнала глава, облегнат на железния стълб, придържан от стегнатите въжета. Изведнъж обаче рязко надига глава и тилът му изкънтява в твърдата повърхност. Ударът е с такава сила, че Скот неволно потръпва. Брат му обръща към него очите си, които само допреди час са били сини. Усмихва се и устните му се разтягат толкова широко и се издигат тъй високо, че сякаш… сякаш стигат чак до ушите му.
— Скот — разнася се, гласът на баща му. За пръв път в живота си десетгодишният малчуган не обръща внимание на строгия си родител. Хипнотизиран от страшната маска, в която се е превърнало лицето на батко му. Езикът на Пол се стрелка между зъбите му, сякаш танцува джитърбъг.