Градът на златната сянка

Рени не искаше никой да се безпокои за нея, дори !Ксабу. Това я караше да се чувства слаба, а тя ненавиждаше слабостта. Изпитваше все по-голямо неудобство и заради отговорността, която бе стоварила върху дребничкия си приятел. Беше завършил курсовата си работа, така че не му отнемаше от времето за учене, но кой знае колко пари беше пръснал, докато изразходваше безскрупулно енергията му. Единствената причина, поради която се съгласяваше да участва в цялата тази история, беше, че и неговата безопасност й се струваше застрашена.

„Но нали точно моите проблеми го изложиха на тази опасност“ — мина й през ума.

— Какво смяташ да правиш сега, след като завърши курса? — попита го тя. — Ще продължиш ли по-нататък?

Някаква сянка помрачи деликатните му черти.

— Не знам, Рени. Мисля, че има неща, които още не знам… Казах ти нещо за плановете си, но сега разбирам, че още не съм готов да ги осъществя. Освен това… — сниши съзаклятнически гласа си !Ксабу и огледа пътеката, сякаш проверяваше дали не го следи някой — … освен това все мисля и мисля за… онова, което ми се случи. На онова място.

Автобусът зави и скоростите му изскърцаха оглушително. Рени сподави усмивката си. Ако някой наистина подслушваше, би трябвало да може да чете и по движението на устните му.

— Ако мога да ти помогна по някакъв начин — отвърна тя, — моля те да ми кажеш. Дължа ти много. Бих могла да ти помогна да си уредиш стипендия…

Бушменът енергично поклати глава.

— Не става въпрос за пари. Много по-трудно е. Ако беше просто градски проблем, щях да попитам приятелите си и да намеря градски отговор. Но там, където живея сега, трябва сам да открия отговора.

— Не съм сигурна, че те разбирам — поклати на свой ред глава Рени.

— И аз не съм сигурен, че разбирам нещо.

!Ксабу се усмихна, за да заличи мрачността си, но Рени забеляза, че го прави умишлено, и й стана болно. Това ли беше научил в Дърбан и на другите места, където живееха градски хора, както той ги наричаше? Да се преструва, да крие чувствата си и истинското си лице?

„Поне да съм благодарна, че трудно му се удава. Все още.“

Автобусът се движеше по надлез. !Ксабу се бе загледал през прозореца надолу към крайбрежното разширение на Национален маршрут 3, задръстено от коли дори в късната сутрин като покрит с термити разцепен пън.

Изпитала внезапно безпокойство от ритъма на градския живот, който винаги бе възприемала като нещо нормално, Рени се обърна и заоглежда пътниците. Повечето бяха възрастни чернокожи жени, тръгнали към Клуф и другите богаташки североизточни предградия, където работеха като домашни помощнички, което те и прабабите им вършеха от десетилетия, както преди, така и след освобождението. Бузеста жена близо до нея с глава, омотана в традиционен, но вече демодиран тюрбан, се взираше с поглед, който на страничен човек би могъл да му се стори празен. Не беше трудно да се досети защо застанали пред такъв безизразно втренчен поглед, белокожите южноафриканци през отдавна отминалите дни на апартейда били готови да му припишат какъв ли не израз на враждебност, тъпота и дори скрито желание за насилие и убийства. Но Рени беше израснала покрай тези жени и знаеше, че този израз е маска, която бяха надянали като униформа. Вкъщи, в кръчмата иди в сладкарницата винаги можеше да ги видиш засмени. Но докато работеха при белите, които толкова лесно сменяха настроенията си, за предпочитане беше да не изразяват нищо. Щом не изразяваш нищо, белият бос не можеше да се засегне или да те съжалява, или — което понякога беше най-лошото — да си позволява приятелски отношения, които никога не биха могли да бъдат пълноценни при подобно неравенство.