Реката на синия огън

И в този момент осветлението се включи. На какви невероятни дреболии се крепи животът. Да попаднеш на кръстовището точно в момента на смяната на светофарите, да се върнеш за забравения портфейл и да изпуснеш самолета, да се окажеш под лъча на уличната лампа тъкмо когато някой непознат гледа натам — незначителни случаи, които могат да променят всичко. Колкото и да бе сериозна и невероятна, сама по себе си аварията в системата на института не би могла да бъде единствената причина. Но една от инфраструктурните подсистеми била неправилно кодирана — въпрос на няколко сбъркани шифъра — и трите помещения в моето крило били лишени от точната процедура на задействане. Тъй че, щом системата се включила, вместо от мъждукащото като от тънко резенче при новолуние сияние на светлините за адаптационния период трите апартамента били залени от хилядаватовата светлина на аварийното осветление като от нова звезда. Другите два апартамента били празни — единия не го ползвали от седмици, обитателят на другия бил откаран дни преди това в болницата на института с варицела. Аз единствена видях аварийните светлини да блясват като някакво Божие око. Видях ги за миг и това бе последното, което видях някога.

Всички специалисти до един — а те са безчет — твърдят, че увреждането не е физиологично. Травмата, колкото и да бе тежка, не би трябвало да е хронична. Не може да се установи никакво увреждане на очния нерв и тестовете потвърждават, че в действителност „виждам“, тоест онази част от моя мозък, която възпроизвежда зрителни представи, продължава да реагира на сигналите и да ги възпроизвежда. Но всъщност аз не виждам, независимо какво сочат тестовете.

Старото наименование е „истерична слепота“ — ще рече, че бих могла да виждам, ако имах желание за това. Ако е истина, то тя е чисто научна истина. Ако беше до собственото ми желание, нямаше да прекарам всички тези години досега в тъмница — нима някой би допуснал обратното? Но този изгарящ миг заличи от паметта ми способността ми да виждам, запращайки ме във вечния мрак и превръщайки ме в това, което съм сега, така както бе преобразен Савел при пътуването си към Дамаск.

Оттогава живея в тъмнина.

Съдебният процес се проточи почти три години, но си спомням съвсем малко неща. Бях захвърлена в съвършено различен свят, сякаш някаква зла фея ме бе омагьосала да загубя всичко. Мина дълго време, преди да си създам свой свят, в който да мога да живея. Родителите ми спечелиха няколко милиона от „Клинсор“ и института „Песталоци“ и похарчиха почти половината за мен. Тези пари ми дадоха възможност да уча в специализирани училища и да си осигуря обзавеждане, дом и усамотение, когато пораснах. В известен смисъл ми дадоха възможност да се отделя от своите родители — вече не се нуждая от тях.